— Усетихте ли нещо подозрително горе?
— Не.
— Тогава идвайте всички! Но угасете предварително фенерите и ги оставете!
Единствено Пантерата остави своя да гори и освети коридора и водещото нагоре стълбище. Установи, че всичко е спокойно и сигурно и угаси и своята светлина. Хората му го последваха навън, задъхани под тежкия товар. Стигнаха до зида, зад който минаваше път. Двамата мъже, поставени тук на пост, не бяха бездействали. Те бяха стъкмили с помощта на дървено магаре и няколко талпи една полоса, водеща от земята до горната част на зида. Алварес беше съобразил и се погрижил за всичко.
— Колата още ли не е тук? — попита той стражите.
— Чака отвън — отвърна единият.
— Чу ли се, когато пристигна?
— Не. Само конете изпръхтяха.
— В такъв случай бързо на работа, та да приключваме.
От другата страна на стената бе спряла една кола, запрегната с четири коня. Сандъците бяха отнасяни по дъските съвсем безшумно, но хората действаха с такава бързина, че не ги грозеше никаква опасност, дори и някой да се усъмнеше и дойдеше насам. Когато сандъците се намираха в колата, Пантерата даде заповед за потегляне. Един от подчинените се осмели да запита:
— Няма ли да вземем труповете на нашите хора, сеньор?
— Не — отвърна Алварес рязко. — Те ще останат там, също както и фенерите и тези дъски, та никой да не си помисли че самият англичанин е задигнал и избягал със сандъците. Така че, напред! Остава само колата да се измъкне благополучно от града.
Колата потегли. Пантерата се застоя още известно време върху зида, сетне извади от джоба една бележка, хвърли я в двора и скочи на пътя. Тръгна дебнешком по него, зави зад един, зад втори тъмен ъгъл и застана пред двама мъже, охраняващи една жена.
— Можете да ми доведете коня — повели той. Те се отдалечиха бързо. Но той изчака, докато тихите им стъпки престанаха да се чуват, и се осведоми:
— Е, сеньорита, дълго ли ти се стори времето?
— Безконечно! — даде воля на гнева си тя. — Присъствието ми беше съвсем безполезно!
— Напротив, беше от полезно по-полезно! — ухили се Алварес.
— Всички сандъци в ръцете ли ви са?
— Всички.
— Значи ще удържите думата си?
— Няма да я наруша при положение, че милионите наистина са пет.
Тогава Хосефа се сети, че шпионката не бе споменала за пълни пет, а «някъде към пет милиона». Ето защо попита:
— Но ако малко нещо недостига, сигурно няма да е от значение?
— А ще може ли малко нещо да не достига и на моята дума, сеньорита? — подигра се той. — Аз не мога да разчленявам на части думата си, което означава, че няма да допусна да се дели и гарантираната сума. Ще се чувствам свободен от думата си, дори ако липсва една-единствена златна монета.
— Това би било позорно! — извика Хосефа, доста по-високо, отколкото налагаше предпазливостта. — Ще ме принудите при това положение да издам кой е отмъкнал касите.
Пантерата се изсмя.
— А аз при това положение ще издам кой най-напред се е добрал до сведенията за тези каси, как ми ги е предложил и стоял сетне тук на стража. Ето, че водят коня ми! Остани със здраве, сеньорита!
С тия думи той се метна на седлото и препусна. На нея не оставаше нищо друго, освен да тръгне сама в мрака на нощта към къщи, със съзнанието, че е заложила тези милиони в игра, в която няма ни най-малък шанс да спечели.
Още в зори новината за изчезването на парите хвърли във възбуда цяло Мексико сити. Откриха разредения самострел, двамата убити, фенерите, магарето с дъските и дори бележката, която съдържаше думите:
«Това ще сполети всички чужденци, дошли в Мексико да проповядват човечност, а същевременно трупат богатства и изчерпват ресурсите на страната!
Един, чието отмъщение никога не търпи несполука.»
Престъпникът трябва да бе разполагал с особени средства и явно притежаваше дързост, каквато не се среща често. Всички издирвания останаха безрезултатни.
Друг съществен въпрос бе къде се е дянал лорд Дридън с дъщеря си. За дълги години той остана безследно изчезнал и никой не знаеше нищо за по-нататъшната съдба на двамата нещастници, които най-вероятно бяха изчезнали по същото време с парите. Бележките на Дридън даваха да се разбере, че отмъкнатата сума възлиза на четири и половина милиона в злато и държавни облигации и когато Кортейо и дъщеря му го чуха, не можеха да се свъртят от ярост. Напразно бяха сключили контракт с Пантерата на Юга и щат не щат трябваше да прикриват разочарованието си. А след няколко дена някой им изпрати вестник, в който се упоменаваше грабежа и бе посочена точната сума. На края на въпросното място бе записано: