— С Божията помощ изнамерих правилното средство.
— А къде са Алфонсо, Кортейо, Алимпо и добрата ми Елвира?
— Алимпо и Елвира са тук. Останалото ще узнаеш по-късно, живот мой. Засега не бива много да питаш, трябва първо да се възстановиш.
— Ще те послушам. Само едно ми кажи, къде се намирам?
— При един наш много добър приятел.
— Не сме ли в Родриганда?
— Не. Още днес ще разбереш.
— А — запъна тя, — татко? Той ли се бе разбил наистина?
— Не, жив е. Но сега мълчи, сърце мое, иначе отново ще се разболееш!
— Ах, скъпи ми Карлос, имам една молба, която ми е трудно да произнеса.
— Кажи я без да се стесняваш!
— Ще я кажа не на любимия, а на лекаря — рече Розета и се изчерви от притеснение. — След като съм била толкова дълго болна, навярно и малко… съвсем малко… съм се хранила?
Той изпусна радостен вик:
— Но това можеше да кажеш и на любимия, защото така го правиш извънредно щастлив. Щом пожелаваш храна, убеден съм, че скоро ще оздравееш. Майка веднага ще отиде да донесе каквото ти предпиша. Или да го стори Елвира?
— Да, с удоволствие бих я видяла. Но нека и мама се върне с нея.
Стернау записа няколко думи на една бележка, която майка му отнесе в кухнята. Пътьом срещна Главния лесничей. Той я улови здраво за ръката и запита:
— Истина ли е, че е оздравяла?
— Слава и хвала Богу, да!
— Ей! Йу-хе! Йу-ху-ху! Виктория! Алилуя! Посещения допускат ли се? Може ли човек да я види? Не? Това е ужасно! Страшно неприятно! Направо е нечовешко! Но аз нещо трябва да сторя! Как да изразя радостта си? Кажете, скъпа ми фрау Стернау!
— Не мога да ви дам съвет, хер хауптман. Изобщо нямам време, трябва да отида до кухнята. Синът ми предписа нещо за храна на болната.
— Че какво ли пък? Дайте бележката!
Той измъкна листа от ръката й и се зачете.
— Какво! «Лек месен бульон с пшеничен грис. Малко ошав.» Нима е разумно, дявол да го вземе? Ще помогне ли на болната? Занесете й сърнешки бут, бухти, зелена салата, пресна шунка, едно-две лютиви чушлета, маринована херинга. Това отваря апетит, подсилва мозъка и укрепва нервите. Докторът може да е магьосник в медицината, ала от добри кулинарни рецепти хал хабер си няма.
Леката супа за Розета бе бързо приготвена. Фрау Елвира я занесе в стаята на болната. Когато влезе, графинята седеше приповдигната в леглото, а Стернау бе приседнал до нея.
— Добре дошла, Елвира! — посрещна я Розета. — Доста отдавна не съм разговаряла с теб.
По страните на добрата кастеланша тутакси рукнаха едри сълзи.
— Ох, моя любима, най-добричка контесо — изхлипа тя. — Слава на светата Мадона, че отново ме познавате! Докато страдахте от лошата болест всички ние бяхме съсипани от мъка.
— Сега отново съм здрава и можеш да бъдеш радостна.
Розета пое леката храна. Страните й все повече се зачервяваха и доктор Стернау бе убеден, че скоро ще могат да разговарят за трагичните събития, разиграли се от Испания до Германия.
След храната Розета отново потъна в лека дрямка, нещо което още повече зарадва лекаря, тъй като щеше допълнително да укрепи пациентката му. Фрау Стернау остана с Елвира в болничната стая, а Стернау отиде да навести графа.
Не беше минал и час и той отново се върна. Завари Розета да седи в леглото и да се залива в бурни сълзи. Елвира плачеше край нея. Майка му бе заела мястото си до прозореца и когато влезе се упъти към него. Трябва да се бе случило нещо неприятно.
— Добре, че дойде, Карл! — каза тя. — Не разбирам испански, но предполагам, че сеньора Елвира разказа едно-друго. Те разговарят твърде много и молбите ми не са в състояние да ги спрат!
Стернау отправи угрижен поглед към Розета. Тя го помоли развълнувано:
— Не ни се сърди, скъпи Карлос! Добрата Елвира ми разказа някои неща и аз не можах да се въздържа и я разпитах за всичко.
— Но, Боже мой, та тъкмо днес не биваше да се безпокоиш и страдаш! — въздъхна той.
— Не е тъй — отвърна тя. — Известността не ме притеснява толкова, както преди туй тревогата, която изпитвах. След като Елвира ми разказа всичко, вече съм много по-спокойна отпреди. А сега, мили Карлос, имам една молба към теб, която ще трябва да изпълниш, понеже се чувствам достатъчно силна. Като дъщеря аз съм длъжна да бъда край леглото на баща си. Моля те, умолявам те, позволи ми да отида при него!
Стернау поиска да възрази, ала Розета не допусна. Тогава той престъпи волята на лекаря, а и виждаше, че действително е достатъчно укрепнала да понесе вида на болния. Нареди да поставят едно дълбоко кресло за Розета до леглото на графа и я отнесе със силните си ръце в съседната стая. Изгледът на бащата, когото не беше виждала толкова време и който бе отделен от нея при такива трагични обстоятелства, предизвика обилни потоци сълзи. Стернау я настани във фотьойла, а тя сграбчи ръката на баща си и я покри с горещи целувки. Едва тогава забеляза Алимпо, чийто очи бяха приковани с трогателна радост към господарката. Тя подсуши сълзите и протегна ръка на верния управител, който я поднесе към устните си.