— О, скъпа моя, милостива контесо! Благодаря на Всемогъщия за изцерението ти!
— И аз му благодаря не по-малко за възможността да разговарям отново с вас.
— Заслугата е единствено на доктор Стернау. Той именно ви излекува.
— Зная. Но зная също така и какво си сторил ти за мен. Благодарна съм ти за това, верни приятелю!
— О, беше нищо, дребна работа — увери той. — Ние бихме ви следвали до самия край на света. Моята Елвира казва същото.
— Замислям се дали ще мога да ви се отплатя за вашата самоотверженост. Да изчакаме само да оздравее татко!
На Следващия ден се решаваше дали умението на Стернау ще има при графа същия успех, както при дъщерята. Розета седеше край леглото на баща си и не сваляше очи от него. Той спеше вече трети ден. Всеки миг можеше да се пробуди. В един момент влезе Стернау и улови ръката й.
— Розета!
— Карлос! Дали ще оздравее татко?
— Надявам се това да стане в най-скоро време!
Той освободи ръката й, хвана и задържа тази на болния, но внезапно я пусна и отиде до възглавницата. Графът се раздвижи, отвори очи, плъзна ги бавно из стаята като човек, пробуждащ се от сън. Ето, че погледът му се натъкна на Розета. Гледа я дълго и изпитателно и промълви:
— Боже мой! Къде съм? Сънувам ли? Розета, мило дете, ти ли си? Къде е сеньор Стернау, който ме спаси?
Розета пребледня. В първия момент остана вцепенена, ала сетне подскочи с вик:
— Татко, скъпи ми, обични татко! Позна ли ме? Нима наистина ме позна?
По лицето му се разля блага усмивка.
— Познавам те, разбира се. Ти си Розета, моята дъщеря. Не пускай при мен Кортейо, Клариса и Алфонсо! Нека Стернау се заеме с пазенето! Чувствам се така уморен, че трябва да поспя. Ела, дай ми вечерната целувка, а на сутринта рано-рано бъди отново при мен!
Розета стисна зъби, но не бе в състояние да потисне онова, което напираше в нея. От устата й се отрони стон, сълзи рукнаха от очите. Отново и отново покриваше с целувки лицето на баща си, докато най-сетне забеляза, че е заспал. Тогава се изправи. Очите й срещнаха Стернау и тя с хлипане се хвърли на гърдите му.
Минаха четиринадесет дни. Дон Мануел вече бе напълно здрав. Той на драго сърце даде съгласието си за женитбата на своята дъщеря с Карл Стернау. Единственото, което помрачаваше радостта му, бе неизвестната съдба на неговия син. Все още не бе ясно какви стъпки трябва да се предприемат за спасението му.
В Райнсвалден цареше трескава, изпълнена с радостна възбуда, дейност. Приготвяха се за сватбата, която щяха да отпразнуват на Бъдни вечер. Розета бе пожелала всичко да мине тихо и скромно и желанието й съвпадна с мнението на Стернау.
На утрото преди Бъдни вечер пристигна очакваният с нетърпение от семейството си кормчия Унгер и предизвика безкрайната им радост. След масата той седна с жена си и детето в своята стая и поиска да му разкажат преживелиците от последно време. Фрау Унгер бе научила някои неща, свързани с Родриганда, и сега започна да ги споделя с мъжа си. Кормчията слушаше с изострено внимание.
По едно време я прекъсна:
— Значи този доктор Стернау е избягал от Родриганда! Не знаеш ли причината? Да не би заради някакъв мъж, който изчезнал от Родриганда?
— Не. Но… но… за Бога, какво знаеш все пак по този въпрос? От Родриганда наистина изчезнал ненадейно един мъж. Някакъв хусарски лейтенант. Фрау Стернау разказваше.
— Хм! Имат ли представа накъде се е отправил?
— Не. Всъщност чакай, сетих се. Доктор Стернау смята, че е бил отвлечен на някакъв кораб.
— Всички дяволи, сега започва да се изяснява! Как се казва корабът? Не е ли «Ла Пендола»? Помисли добре!
— Много добре знам, че фрау Стернау не е споменавала името му.
— И нищо повече ли не каза?
Съпругата на кормчията се замисли за известно време, след което възкликна оживено:
— Чакай, сетих се. Някакъв адвокат имал пръст в цялата тая работа. Не запомних името му, беше чуждо и трудно.
— Не се ли казва Гаспарино Кортейо?
— Вярно, такова беше името! Но, мъжо, ти пък откъде го знаеш?
— Ще ти разкажа по-късно. Сега непременно трябва да говоря с доктор Стернау, имам да му направя важно разкритие.