— Дяволски заплетена история!
— Така е! В това отношение има пропуск във фамилните закони на семейство Родриганда. Хората не са мислили, че може да се стигне дотам, бащата да дава под съд сина си. Дон Мануел би бил напълно в правото си да живее и управлява в Родриганда само… съвместно с Алфонсо. Вие самият бихте ли му препоръчал при тези обстоятелства да се върне в онзи опасен за живота климат? Сега разбирате ли защо са вързани ръцете на графа и защо е принуден да изчака изнамирането на Мариано?
— Но сигурно би могло все пак да се постигне нещо срещу Алфонсо с наказателното право?
— Трудно. С какво доказателство би излязъл човек срещу него? Той ни бие по всички линии и без Мариано просто не можем да сторим нищо.
— Като ми представихте нещата в тази светлина, действително не мога да не ви дам право. А какви са намеренията ви спрямо дон Мануел? В тайна ли ще държите неговото избавление и изцерение?
— Това не би било добре, а и не е желателно. Не мога да затворя тъста си, за да не давам гласност за съществуването му. От само себе си се разбира, че ще надзираваме замъка Родриганда, а Алфонсо и съучастниците му ще бъдат наблюдавани от доверени лица. Не, за известно време трябва да оставим престъпниците спокойно да се насладят на плячката си. Най-много да поискаме да бъде изплатена на Розета нейната наследствена част.
— В това отношение мога да ви съобщя приятна новина. Моят информатор от Родриганда ми докладва, че не възнамеряват да оспорват самоличността на дамата, която се намира тук, като графиня Розета де Родриганда.
— Значи от това следва, че нямат намерение да оспорват претенциите й върху наследството?
— Точно така. Тъкмо в тази връзка размених няколко писма с испанския пълномощник в Берлин. Той е съгласен да направи необходимото.
— Наистина ви дължа голяма благодарност.
— Преди малко научих от Унгер, че смятате в най-скоро време да заминете заедно с него, за да закупите яхта?
— Това действително е така.
— Историята, която ми разказа кормчията, е направо забележителна. Не желаете ли, хер доктор, докато сте зает с преследването да ми поверите и това дело?
— С удоволствие, стига да не се простира извън служебните ви задължения. Аз съм лаик в тая област.
— Не се безпокойте! Вие сте немец, срещу вас са създавали интриги. Аз имам много правомощия, от които вие ще бъдете лишен. Веднага ще направя и необходимите постъпки да разбера кога и къде е бил видян «Ла Пендола» за последен път. — Прокурорът се надигна. — А сега, хер доктор, позволете ми да ви пожелая щастие от цялото си сърце в предстоящото встъпване в брак. Мога ли да поздравя бащата и дъщерята? Видях ги като болни и сега очаквам с нетърпение да дам писменото си становище за пълното им възстановяване.
— Ще отида да ги доведа.
Когато той се върна след малко, придружен от графа и Розета, прокурорът остана смаян от настъпилата с тях промяна. Беше видял Розета с мраморна красота, коленичила на земята за молитва. Сега я виждаше озарена от духовен живот, обвеяна от онзи лъх, който е дихание на истинската, чиста женственост. И графът, с изпълненото си с достойнство, сериозно държане понастоящем предлагаше една съвсем друга гледка оттогава, когато с инфантилното си поведение предизвикваше дълбоко съчувствие. Прокурорът си обеща тържествено да употреби цялото си влияние, но да им помогне да възвърнат правата си.
През туй време в голямата зала на замъка се извършваха приготовленията за утрешния ден. На заден план бе издигнат олтар, обграден от гъста гора коледни дръвчета. Освен това Главния лесничей собственоръчно бе домъкнал един огромен смърч, който бе намерил мястото си в залата. Сега капитанът усърдно украсяваше дървото заедно със своя помощник Лудвиг. За да бъде сигурен, че няма да го безпокоят, беше спуснал резето на вратата на залата. Главния лесничей искаше да изненада гостите си и по тая причина бе запретил всеки достъп.
Добрият Роденщайн днес се намираше буквално в канибалско настроение, което, никак не отговаряше на заниманията, на които двамата се бяха посветили с такава всеотдайност. Свещите вече бяха набодени и сега позлатяваха орехи. Голямо количество от тях се търкаляха на масата редом с няколко свитъка варак и огромно гърне лепило.
— Лудвиг, магаре безподобно, ама не бъди толкоз непохватен! Позлатявай орехите, а не мечешките си лапи!
— Не може да не се полепи малко варак и по пръстите, хер хауптман.