— Никога не съм виждала такова великолепие. У нас в Испания не се правят такива неща. Моят Алимпо ще каже същото!
В този момент от двора прозвучаха меките, приятни тонове на валдхорна, а след това се разнесе плавният хор на хорала в четири гласа:
«Как ми е добре, о, приятелю на душата,
че на твоята любов мога да се уповавам!
Отърсвам се от меланхоличната празнота
и в твоите обятия да потъна бързам.
И тъгата вдига своята тъма,
прокудена от обаянието и любовта,
които струят от твоите гърди.
Ето моя рай на майката Земя.
Който изгубил е за веселие охота,
при теб мир и утеха търси!»
И тук отново Главния лесничей бе организаторът. Той стоеше долу в двора при своите момчета и даваше такт. Хората влагаха цялото си умение и Главния лесничей можеше да бъде доволен от резултата. Вярно, че звучеше малко наивно и малко нещо фалшиво, но като цяло бе добре.
— Какво беше това? — попита Розета, когато заглъхнаха последните звуци.
— Религиозна църковна песен, която нашият приятел Главния лесничей нареди да изпеят в твоя чест.
— О, Главния лесничей е много добър човек! Аз наистина не разбирам неговите думи, но чувствам и виждам, че е добър към мен. Бих искала да мога да му се отплатя, както заслужава.
Сега започна раздаването на подаръците. Многобройните богати дарове лежаха на дълга маса, поставена пред коледното дърво. Хелене Стернау получи от Розета един скъпоценен накит, а тя от своя страна й подари саморъчно изработено прелестно боне. Младоженците не си подариха нищо, та нали всеки от тях представляваше за другия най-милият коледен подарък, с който те днес взаимно се бяха ощастливили. Поканеният заедно с родителите си Курт получи от Главния лесничей красиво зимно яке и фуражка, обрамчени с кожата на убитата от него лисица. Това предизвика такава бурна радост у момчето, че то навярно сто пъти обви врата на добрия лесничей. Разбира се, последният също бе богато дарен както от дон Мануел и дъщеря му, така и от Стернау. Управителят и жена му бяха толкова доволни от подаръците, че на раздяла Алимпо каза на Стернау:
— Сеньор Стернау, откак сме живи не сме празнували такава хубава Коледа. Моята Елвира казва същото!
Сватбата мина. Сега немският лекар можеше да се посвети на разбулването на тайната, витаеща над семейство Родриганда. Той си позволи само четири седмици почивка, та да може да се наслади с младата си жена на щастието и извърши необходимите приготовления за път.
През това време прокурорът не бездействаше. Той имаше влиятелни връзки както в Берлин, така и в Лондон и му помогнаха много при издирването на «Ла Пендола». От Берлин и Лондон бяха запитани различни консулства и се разбра, че съвсем наскоро корабът е бил на котва при остров Света Елена, за да попълни запасите си вода. След това отплавал към Капщад. Сега поне се знаеше къде да се търсят пиратите.
Месец януари беше към края си, когато Стернау напусна с кормчията Райнсвалден, оставяйки най-скъпото си същество под закрилата на капитана. Беше се подсигурил със значителна сума в брой и солидни вексели до Англия. Капитанът го съпроводи до Майнц, откъдето щяха да се спуснат с параход по Рейн.
Трогателно бе сбогуването с младата жена. Розета не искаше да се раздели с него, и отново и отново се притискаше с плач към гърдите му. Сетне дълго стоя до вратата с поглед, отправен след колата, отнасяща съпруга й в Майнц. Баща й, Алимпо и Елвира бяха до нея. Графът целуна безмълвно детето си.
— Не плачи, моя вярна графиньо — рече кастеланшата. — Нашият добър сеньор скоро ще се върне, така казва и моят Алимпо.
— Да — обади се този. — Хер докторът е тъкмо човекът, способен да залови капитан Ландола. Той сигурно ще го открие.
Малко по-далеч стояха Лудвиг и Курт. Момчето също плачеше, а и очите на ловеца за негов срам бяха плувнали в сълзи.
— Какво си се разциврил, момче! — каза той на малкия. — Човек не бива да се проявява като баба на този свят тук.
— Но и ти плачеш — подметна Курт.
— Аз? Да плача? Глупости! Това са само капчици пот. Днес е дяволска жега. Преди осем дни беше студено като в Сибир, на този свят тук, а днес дори тръгнаха параходите. Времето тая година е доста необичайно.
Всички тези обитатели на Райнсвалден не подозираха каква редица години лежат пред тях докато Стернау и кормчията се завърнат отново…