— О, Господи — извика затворникът. — Сеньор Стернау!
Той не можа да продължи и от радост падна в несвяст обратно в дупката.
Стернау прегледа оковите и установи, че биха могли да се отстранят с клещи. Ала негърът беше побързал да се качи горе и се върна с ключа. Той знаеше, че виси в каютата на капитана. Лейтенантът бе освободен и отнесен все още в безсъзнание горе. Понеже очите му бяха отвикнали от светлината, не го занесоха на палубата, а в каютата, след което Стернау веднага изпрати лодка до бойния кораб да доведе Ейми Дридън.
През това време лейтенантът или Мариано, както го наричаха разбойниците в планините, отново дойде на себе си.
— Сеньор Стернау, Ангел от небето, сън ли е всичко това или действителност? — попита той.
— Действителност е — отвърна лекарят. — Но не разпитвайте. Всичко ще ви бъде разказано. Облеклото ви е изгнило. Не можете да останете повече в това състояние. Капитан Ландола все ще има в куфара си някой костюм. Нека потърсим, защото след няколко минути ще имате посещение.
— Но какво се случи, сеньор? Чух някакви изстрели!
— Ще узнаете по-късно. Аз проследих дирите ви от Европа до Африка и оттам ви последвах дотук. Намираме се до Ямайка. Но за това по-късно. Ето ви риза, жилетка, панталон, чорапи, обуща, носна кърпа, шапка, всичко от което се нуждаете. Ето ви и вода за миене. Побързайте!
— Кой иска да ме посети?
— Една дама. Повече нищо няма да ви кажа. Почукайте, когато сте готов!
Стернау напусна каютата, а Мариано започна да се преоблича. Докато се занимаваше с тая процедура, долови отвън някакво шептене. Беше много слаб, но му се удаде да навлече дрехите а когато се погледна в огледалото, видя, че сега поне има чист вид. Сетне повдигна резето и похлопа. Отвън се чу гласът на Стернау.
— Влезте, лейди Ейми. Сигурно няма да умре на място от радост.
Той вдигна поглед и… видя пред себе си любимата, за която беше мислил през цялото време на тежкото си, горчиво пленничество. Залитна, но успя да се съвземе. Ръцете се раздвижиха и преливащ от радост, той пристъпи към красивата девойка, като нададе ликуващ възглас:
— Ейми, лейди Ейми, какво блаженство!
Тя не видя изтощената снага, бледите, хлътнали страни, виждаше само сияещите му очи и протегна ръце.
— Алфред — възкликна, — най-сетне, най-сетне си отново свободен.
Те се притиснаха до сърцата си и останаха прегърнати. Не произнасяха нито дума, ала устните им отново и отново се намираха, а радостта от срещата ги накара да забравят и мига и всичко друго, което лежеше между тях от раздялата в Родриганда до днешния ден. По едно време неговите ръце бавно се свлякоха от раменете й, смъртна бледност покри лицето, очите се затвориха и тялото му омекна.
— Алфред! — извика Ейми, обхваната от страх. — Какво става с теб?
— Щастието се оказа… твърде могъщо… за мен! — промълви той и посегна с ръце, сякаш търсеше опора във въздуха. Тялото й натегна и тя внимателно го притегли до едно кресло.
— Седни и си почини! — помоли. — Страдал си много, прекалено слаб си.
След това англичанката коленичи пред него и го огледа загрижено. Едва сега забеляза какво са причинили пленничеството, гладът, жаждата и душевните страдания на лицето и тялото му. Сърцето й лудо заби, поиска да извика от състрадание и болка, но се овладя и съчувствието й пролича само в треперещия глас, с който запита:
— Много ли страдаш? Ти си болен, мили мой!
Мина известно време, докато Мариано стане господар на слабостта си. После отвори очи и сведе щастлив поглед към нея. По страните му се върна лека руменина и той отговори:
— Изтърпях много и навярно страдания та скоро щяха да ме повалят, но сега всичко, всичко е наред.
Преливаща от нежност Ейми го помилва по измършавелите страни.
— Да, мили Алфред, ти отново ще станеш силен, както тогава в Испания. Аз ще се грижа за теб, докато изчезнат всички следи от страданията ти. И тогава…
Тя спря, изчервявайки се и не поде започнатото изречение.
— И тогава…? — попита той, като се наклони към нея изпълнен с любов.
— И тогава — продължи тихо тя, — ще се съединим за цял живот.
Тя се притисна с упование към него. Мариано поклати бавно глава и отвърна:
— Това като че ли е невъзможно!
— Защо да не е? — запита тя объркано.
— Та ти не ме познаваш. Знаеш твърде малко за мен, а и това, което знаеш, не е … истина.
Виждаше се колко му е трудно да произнесе последната дума. По нейното лице пробягна уплаха. Погледна го изпитателно в очите и виждайки в тях само любов и вярност, стисна ръцете му и отвърна: