Един добър кочияш на бърза поща е ценена личност и с пълно право. Ако обслужва разстоянието между Мексико и Веракрус, той получава сто и двадесет пезети месечна заплата, около петстотин марки наши пари по онова време. При това му се полага храна и ако не е обърнал нито веднъж колата, в края на годината има право на възнаграждение от още хиляда марки. Едно голямо бедствие за пътищата бе тяхната несигурност. В онези времена всеки мексиканец беше повече или по-малко разбойник и не е за чудене, че хората предприемаха пътуване само с пълно въоръжение. И все пак често се случваше пасажерите да стигнат ограбени целта си, а дори и не я достигаха, тъй като биваха убити.
Вечерта пътниците приближиха нещо подобно на селски двор, където бяха принудени да пренощуват. Той се състоеше от ниска, мръсна колиба, оградена от бодливи кактуси. Колибата се обитаваше от «Началника на пощенската станция», един мършав мексиканец, приличащ по-скоро на убиец от засада, отколкото на честен мъж. Освен «Станцията за смяна на конете», той държеше и пулкерия, което означава, че събира сока на един вид алое, оставя мръсната течност да ферментира и я продава на висока цена на пасажерите от пощенската кола, които не се гнусят да гасят жажда с тая мътилка.
Този мъж вдъхваше страх на Ейми, а невероятната мръсотия на жилището му я ужаси, поради което й приготвиха постеля в колата. Тримата мъже пожелаха да спят на открито в нейна близост. Вечерта беше великолепна. Звездите проблясваха на небето като припламващи искри, а над спокойната земя повяваше балсамен ветрец. Ейми и Мариано се бяха отделили от останалите и бавно се разхождаха сред защитното ограждение. Те се държаха за ръка, сърцата им преливаха и все пак не намираха думи да изразят безкрайното си щастие. Най-сетне Ейми промълви:
— Колко време мина оттогава в Родриганда досега!
— Време на тежко униние за мен — отговори той.
— А за мен време, изпълнено с постоянни тревоги по теб, скъпи ми Алфред.
Тогава той спря и каза:
— Не ме наричай Алфред, а Мариано, защото това е моето име.
— Мариано?
— Да. Алфред де Лотрьовил е измислено име.
Ейми го изгледа изумено и след кратка пауза запита:
— Това ли бе, което те потиска толкова много?
— Да, това. Ела, нека седнем. Трябва да бъда откровен с теб.
— Не може ли да се отложи откровението?
— Не. Тежи ми на душата и искам да се освободя от този товар.
— Но ти си болен. Ще се развълнуваш!
— Не се безпокой, Ейми! Съзнанието за нечестност вреди повече от неприятните възпоминания.
Един скален блок им предложи удобно място за сядане. Те се настаниха и като се вгледа горестно пред себе си, Мариано започна:
— Стернау спомена ли ти нещо за моя предполагаем произход?
— Да, той още в Родриганда ми каза някои неща, а и по-късно отново ми писа по тоя въпрос.
— Е, добре. Аз съм жертва на едно престъпление, разкриването на което е моя жизнена задача. Бил съм отвлечен от родителите и отведен в едно разбойническо свърталище.
Ейми възкликна удивена.
— Възможно ли е? В разбойническо свърталище?
— Да. Аз израснах сред разбойници.
Ето нещо, което Ейми не бе очаквала. Тя пое дълбоко дъх, но не бе в състояние и дума да произнесе.
Той го почувства и като се отдръпна леко от нея, каза мъчително:
— Ти мълчиш. Презираш ме. Тъкмо от това се опасявах.
Тя го улови за ръката и попита:
— Нямаше ли как да избегнеш отиването на това ужасно място?
— Не, защото бях още дете. Вярно, че живях сред разбойниците, но не бях възпитан като такъв. Никога не съм извършил и най-малкото прегрешение спрямо закона.
— Слава Богу! Но как успя да се превърнеш в такава личност сред тези разбойници?
— Главатарят изглежда е преследвал с мен по-високи амбиции. Той нареди да ме възпитат съгласно моето истинско положение. Единствената неправда, която съм извършил бе, че дойдох в Родриганда под фалшиво име.
— Не си имал друга възможност, скъпи Мариано.
Тя за първи път изговаряше това име. Той притисна ръката й до сърцето си и отвърна:
— Благодаря ти! Ти вливаш ведрина в сърцето ми и сега имам кураж да разкажа всичко това, което от толкова дълго ме подтиска и мъчи.
Като я придърпа към себе си, започна да разказва. Описа спомените си от първите дни на своето детство, живота сред разбойниците и всички останали по-сетнешни събития. Изповедта продължи дълго, а когато приключи и сподели след това проницателните умозаключения на Стернау, Ейми обви ръце около врата му и рече: