Като чу името на бащата на своята любима, Мариано се изчерви, ала бързо успя да потисне смущението и се поклони с изискан маниер на лорда.
— Току-що разговаряхме за вас — сподели откровено последният. — Впоследствие на което поисках да ви видя, ала вашата поява ми спести идването при вас. Вие сте бил верен закрилник на моята дъщеря при обратния й път. Приемете моята сърдечна благодарност!
Той подаде ръка на младия мъж. Този я сграбчи и отвърна:
— О, милорд, моята закрила навярно не би могла да предпази Ейми от опасност. Аз съм болен, поради което е невъзможно да бъда рицар на някоя дама.
Уморените му очи се оживиха, а по бледите страни плъзна лека руменина. Ако с разказа си Стернау допринесе за премахване съмненията на лорда, измъченият вид на Мариано сега събуди неговото съчувствие. Той задържа измършавялата ръка в своята и произнесе топло:
— Вие имате неотложна нужда от грижи и възстановяване. Ще ги намерите ли в това жилище?
— Надявам се, милорд.
— Надявате се, ала надеждите ви са напразни. Мексиканската странноприемница не е място за болен. Ето защо ви моля да се преместите в моето жилище.
Мариано просветна. В очите му блесна щастлива светкавица.
— Милорд — отвърна той, — аз съм беден, бездомен човек и не бих се осмелил да се възползвам от добрината Ви.
— Все пак го сторете, приятелю! Сеньор Стернау сподели с мен едно-друго за съдбата ви и това ми дава повод да ви докажа, че макар и да сте беден, не сте бездомен. Приемате ли?
Мариано погледна смутено Стернау. Сетне каза:
— Не бих могъл да се разделя така леко с моя приятел, милорд.
Англичанинът отвърна с усмивка:
— Що се отнася до това, от само себе си се разбира, че сеньор доктор Стернау идва с нас. Също и сеньор Унгер, който сигурно ще намери, че е по-добре да смени гостилницата с моя дом. Нали?
Въпросът бе отправен към Стернау, който се приближи зарадван до лорда, подаде ръка и отвърна със светнал поглед:
— Милорд, това е нещо повече от гостоприемство. Бог да Ви възнагради! Ще дойдем.
— Но колкото може по-скоро, джентълмени! Сега ви напускам, за да ви пратя карета. Довиждане!
Лордът тръгна и Стернау го изпрати до входа. Когато се върна отново в стаята си, завари Мариано да седи на дивана със сълзи в очите.
— Какво ви е? — попита той угрижено.
— Нищо, приятелю — отвърна испанецът. — Това са сълзи на щастие. Беше ми притеснено как ще приеме лордът изповедта на Ейми.
— Е, сега виждате, че той ни най-малко не ви се гневи.
— Да, благодарение на вас. Дори предполагам, че е дошъл при вас да получи информация за мен. За сълзите не ме корете! Болният се поддава на скръб и радост по-лесно от здравия. Чувствам се щастлив, че този човек не ми се сърди и разговаряше така сърдечно с мен.
Не след дълго пристигна една карета, за да отведе Стернау, Мариано и Унгер в къщата на лорда. Тя беше един от най-импозантните паласиос в града и притежаваше множество великолепни стаи. Гостите получиха апартаменти, които биха задоволили и княз.
Мариано не бе в състояние да язди, а пък честният Унгер не беше привърженик на конете. През целия си живот той едва ли и десет пъти бе възсядал кон, ала доктор Стернау още на следващия ден яздеше с лорда по Аламеда[6], където предизвика с телосложението и стойката си немалка сензация.
Хосефа Кортейо лежеше в стаята си в хамака. С книга в ръка тя пушеше една от онези пури, които мексиканците толкова много обичат, но не четеше. Кукумявските й очи не бяха отправени към буквите, а се рееха отсъстващо в далечината. Мислеше си за граф Алфонсо, любимият, който преди заминаването си й бе обещал брак, ала без обич. Мислите й се простираха по-натам по красивите, огнени испанки, сред които лесно би могло да се намери някоя, която да го омотае и обсеби.
В този момент влезе баща й с бръчки по челото и писмо в ръка. Той заговори:
— Пристигнала е пощата и сред останалите неща намерих и едно писмо от моя брат.
В същия миг Хосефа подскочи и протегна ръка към плика.
— Дай го! Как стоят нещата там — отвъд океана?
— Хм. И добре, и зле! Междувременно Алфонсо е бил в Германия!
— Я виж ти! И какво е правил там?
— Заради оня опасен немски лекар. Тоя човек сякаш е отишъл в Испания само за наше нещастие. Той е наш върл враг.
Веждите на Хосефа се свиха презрително.