Кортейо сметна за уместно да се помири.
— Давам ти право — каза той, — но считам, че сега не му е мястото безполезно да се горещим. Имаме си достатъчно предстоящи грижи.
— Така ли? И какви са те? — запита тя разгневено.
— Имам предвид доктор Стернау.
— А-ха-а — произнесе Хосефа, сещайки се най-сетне за първата част на писмото. — Та какво казваш? Тоя човек напуснал Германия, за да издири капитан Ландола? Ха, един лекар, един кашок[7]. Не ставайте смешен!
— Не съди погрешно за немците! Те са корави глави. Може да стоят дълго време кротки и търпеливи, но вземат ли веднъж решение, изпълняват го докрай.
— И ти смяташ, че тоя Стернау тук и оня са едно и също лице?
— Считам го за възможно.
— Тогава трябва да го проучим.
— Но как? Не можем да разпитваме лорд Дридън!
— Не — прихна тя. — Остави ме да действам! Аз ще се погрижа да получим покана и ще го видим.
— Описаха ли ти го?
— Да. Той е необикновено висок и крепко сложен, като исполин сред останалите.
— Той е. Та нали Гаспарино ни писа, че е истински Голиат.
— Това още нищо не доказва. Те може да са братя или някакви роднини. Слушала съм, че в северните страни се раждат много такива хора, които могат да минат за род на титани. Засега остава така — аз ще се погрижа за покана, а всичко останало ще си проличи.
Стернау беше подготвен за такава среща. Предполагаше, че е познат по име на Пабло Кортейо. Знаеше, че е предмет на разговор и също, че Кортейо ще чуе за него и вероятно ще поиска да го види. И където и да отидеше на посещение, очакваше да го срещне. Той се бе осведомил, че като представител на граф Родриганда Кортейо е приеман в най-висшите кръгове. Но нямаше намерение да се остави да бъде разпитван.
Пета глава
«Господарят на скалите»
Беше минало повече от седмица от пристигането на Стернау, когато лорд Дридън го покани на една от своите разходки с кон. Те напуснаха града и подкараха конете си между хълмовете. Минавайки на връщане край един дълъг зид, англичанинът каза:
— Днес най-сетне мога да удържа дадената пред вас дума. — Тъй като бяха само двамата, той отново си служеше с немски.
— Относно фамилната гробница, милорд?
— Да. — Лордът се надигна от седлото и посочи зад стената. — Виждате ли онази гробна аркада?
— С коринтските колони?
— Да. Това е надгробният паметник, в който лежи погребан Фернандо де Родриганда.
— Позволено ли е да се влиза?
— Защо не? През целия ден портата на гробището е отворена.
Слязоха от конете, вързаха ги до нея и влязоха. Заради няколкото посетители дадоха вид, че друга цел ги е довела тук и по-късно като че случайно приближиха гробницата. Входът беше затворен с решетъчна врата, но решетката не достигаше свода. Оставаше едно свободно пространство, през което човек би могъл да се прехвърли.
— Знаете ли със сигурност, че това е търсеният @склон, милорд? — попита Стернау.
— Да, поисках да ми го опишат точно. А ето и името Родриганда.
— В такъв случай няма да ни е трудно да проникнем вътре. Да си вървим!
— Кога ще се заемете с проучването?
— Още тази вечер. Искате да присъствате?
— Благодаря. Аз съм представител на цяла нация и е наложително да бъда предпазлив.
Вечерта, малко преди полунощ, към гробището крачеха трима души. Беше два дни след новолуние и следователно не така светло. Стигнаха до зида и се прехвърлиха отвъд. Бяха Стернау, Мариано и Унгер. През тези осем дни Мариано се бе възстановил дотолкова, че можеше да вземе участие в авантюрата.
— Останете тук! — прошепна Стернау. — Искам първо да проверя дали сме в безопасност.
Той претърси внимателно гробището и се върна при спътниците си едва след като бе убеден, че не ги грози опасност от разкриване.
— Сега бързо след мен, но тихо!
Тръгнаха. Когато стигнаха до @скпепа, той пръв се промъкна над решетъчната врата, след което другите го последваха. Озоваха се пред здрав, цинков капак, който закриваше отверстието към подземието.
— Трябва да се отвинти капакът! — поясни Стернау.
През деня той бе огледал внимателно всичко и се бе снабдил с гаечни ключове. Тримата мъже поработиха известно време мълчаливо и безшумно и капакът бе освободен и снет. Надолу водеше тясна стълба. Слязоха един подир друг. Начело беше Стернау и опипваше с ръце наоколо, докато се натъкна на някакъв ковчег. — Тук има ковчег — уведоми той. — Унгер, запали потайния фенер, но внимавай горе да не проникне никакъв лъч светлина!