Доста време по-късно влезе Мариано. Кортейо и дъщеря му бяха настанени така, че да не могат да го видят веднага. Едва когато той пристъпи към стола си, Кортейо забеляза, че е дошъл нов гост и го огледа. Но само мярнал лицето на Мариано, той подскочи като попарен от мястото си и извика:
— Граф Мануел!
Беше пребледнял, а очите му — аха, да изскочат от орбитите. Дъщеря му също се бе изправила, втренчена в Мариано. В палата Родриганда имаше един портрет на граф Мануел като млад, който толкова приличаше на младия мъж, че и Хосефа ококори стъписано кукумявските си очи.
— Заблуждавате се — обади се Стернау. — Този сеньор не е граф Мануел де Родриганда, а лейтенант де Лотрьовил, за когото ме попитахте вчера.
Полека-лека двамата започнаха да възвръщат самообладанието си.
— Извинете! — проговори Кортейо. — Съществуващата малка прилика ме подведе и не помислих колко години са минали.
— И по тоя начин стресна и мен! — извини се Хосефа.
— Казвате, съществува прилика между лейтенанта и граф Мануел? — попита Дридън.
— Действително, милорд.
— Странно! Такава прилика между хора, принадлежащи към различни националности! Това си е чиста случайност.
Скоро разговорът отново влезе в обичайните си релси. Когато Хосефа и баща й се бяха прибрали вкъщи, той я запита:
— Ясно ли ти е сега как стоят нещата?
— Е? — отвърна тя.
— Тоя лейтенант е истинският граф Алфонсо!
Хосефа кимна мълчаливо.
— Стернау го е освободил — продължи Кортейо.
— Но как и къде? Какво е станало с Ландола и кораба?
— Не знам.
— Татко, след два дни Стернау смятал да замине за хасиендата, тъй ли?
— Тъй. А и другите двама заедно с него.
— И ти ще ги оставиш да се изплъзнат?
— И през ум не ми минава. На тоя човек не бива да даваме никаква отсрочка.
— Такова е и моето виждане. Но как ще ги отстраниш?
— Засега още не мога да кажа. Във всеки случай това не е работа за жени. Остави ме да действам!
През нощта Кортейо не спа. В продължение на часове той мисли и крои планове и изглежда най-сетне стигна до някакво решение, защото отиде до конюшнята и нареди да му оседлаят кон. Призори напусна града в северна посока, а Хосефа, запитвайки сутринта за баща си, узна, че преди известно време е заминал на някъде.
Два дни по-късно пред паласио на лорда стояха три здрави коня, докато в жилището пък приятелите си вземаха сбогом.
— Колко време смятате да отсъствате, хер доктор? — запита Дридън.
— Кой може да определи при настоящите обстоятелства? — гласеше отговорът. — Ще се върнем колкото е възможно по-скоро.
— Надявам се да е така. Не щадете конете! По пасищата наоколо търчат хиляди. Имате ли още някакво желание?
— Да, милорд. В тая страна човек не знае какво го очаква. Ако връщането ми се проточи, заемете се с яхтата и екипажа!
— Ще го сторя, но не се опасявам, че ще ми се наложи. Сбогом!
Стернау и Унгер вече бяха възседнали конете, а Мариано още стоеше горе на стълбите при Ейми. Най-сетне той дойде и те излязоха от града по пътя, по който преди два дни бе поел Кортейо.
Стернау яздеше без слуга и водач. Той имаше карта на Мексико, която бе техният водач и въпреки че никой от тримата не бе минавал по този път, не се заблудиха нито веднъж.
Може би оставаше по-малко от ден път до хасиендата, когато яздеха по една покрита с отделни островчета храсти равнина. Стернау беше най-опитният от тримата. Пречупен стрък, прекършен клон, отместен камък — нищо не му се изплъзваше от погледа. Дълго време бяха яздили мълчаливо. Ненадейно той каза на двамата си спътници:
— Без да обръщате глави надясно и наляво, погледнете незабелязано към плътната китка сапунени дръвчета там вдясно до водата!
— Какво има? — попита Мариано.
— Някакъв човек лежи там, а зад него е конят му.
— Не виждам нищо.
Унгер увери в същото.
— Вярвам го. За да се различи в оня гъсталак още отдалеч човека и коня, са необходими упражнения и опит. Веднага щом вдигна пушката си, сторете и вие същото, но не стреляйте преди мен.
Те продължиха ездата, докато се изравниха с шубрака. Внезапно Стернау спря коня, смъкна рязко пушката от гърба си и я насочи към гъстака. Другите двама последваха примера му.
— Хей, сеньор, какво търсиш там? — извика той нататък. Прозвуча къс, дрезгав смях, след което се чуха думите:
— Това какво те засяга?
— Твърде много — отговори Стернау. — Бъди така добър да излезеш!
— Тъй да бъде, ще ти окажа тая услуга.
Храсталаците се разтвориха и пропуснаха един мъж, облечен в дрехи от здрава бизонова кожа. Лицето му носеше следите на индиански произход, ала облеклото имаше предпочитаната от ловците на бизони кройка. Беше въоръжен с пушка и нож. Видът му бе на човек, който никога през живота си не е изпитвал страх. Едва бе напуснал гъсталака, конят му го последва. Той плъзна изпитателен поглед към групичката от трима мъже и се произнесе: