— Хм, не беше лошо изпълнено, сеньори! Човек би могъл да си помисли, че и друг път сте били в прерията.
Стернау го разбра веднага, ала Мариано запита:
— Защо?
— Защото си давахте вид, че не сте ме забелязали, а сетне най-неочаквано насочихте пушки към мен.
— Стори ни се подозрително да видим тук да се крие човек — поясни Стернау. — Какво правеше все пак в храстите?
— Чаках.
— Кого?
— Кой знае. Може и вас!
Стернау сви вежди и предупреди:
— Я стига плоски вицове, а се изясни по-разбираемо!
— Може и да го сторя. Преди това обаче кажете накъде отивате!
— Към хасиендата Дел Ерина.
— Хубаво, тогава има вероятност вие да сте хората, които очаквам.
— Ама тая работа звучи, сякаш се знае за пристигането ни и си изпратен да ни посрещнеш.
— Горе-долу е така! Вчера преследвах горе из планините един бизон и на обратния път открих подозрителни следи. Тръгнах по тях и подслушах отряд бели, които се бяха излегнали и разговаряха високо. Така чух, че искат да заловят неколцина конника, които са на път от Мексико сити за хасиендата. Потеглих незабавно, за да предупредя хората. Ако вие сте тези — добре, не сте ли — оставам да лежа тук, докато дойдат.
Стернау протегна ръка на човека и каза:
— Ти си честен мъж, благодаря ти! Както стоят нещата, май ние сме тези, които очакваш. Колко бяха на брой онези типове?
— Дванайсет.
— Хм, почти ми се иска да разменя някоя думичка с тях. Ако зависеше от мен, бих ги поогледал. Но не е препоръчително човек да се подхвърля ненужно в опасности.
— Така смятам и аз — кимна насмешливо непознатият.
— Накъде води сега пътят ти? — попита Стернау.
— Към хасиендата. Да ви водя ли?
— Ако това ти доставя удоволствие, да.
— Тогава да тръгваме!
Непознатият яхна коня си и застана начело на малкия отряд. Той висеше на животното, приведен напред по индиански маниер, за да може веднага да забележи всяка следа, а от външността му Стернау отсъди, че е мъж, на когото може да се разчита.
Привечер, когато човек се нуждае от нощен бивак, водачът се показа толкова опитен в намирането на подходящо място и вземане на предохранителни мерки, че Стернау разбра, че има работа с добър познавач на дивата пустош. Той си взе от храната на тримата, запали и цигара. Когато обаче му предложиха глътка ром, отклони поканата.
Поради несигурността на пътя не накладоха огън и късият вечерен разговор бе проведен в тъмнината.
— Познаваш ли хората в хасиендата? — попита Стернау водача.
— Да, разбира се — гласеше отговорът.
— На какви хора може да се натъкне човек там?
— На първо място сеньор Арбелец — хасиендерото, след това сеньорита Ема — неговата дъщеря, после сеньора Хермоес и най-сетне един ловец, който е болен в главата. Освен туй има пеони и четирийсетина вакуероси и сиболероси.
— Ти навярно също спадаш към сиболеросите?
— Не, сеньор. Аз съм свободен мищек.
Стернау наостри слух.
— Ти си мищек? Тогава не може да не знаеш вожда Мока-ши-тайис, Бизоновото чело?
— Зная го — отвърна спокойно индианецът.
— Къде се намира той сега?
— Ту тук, ту там, накъдето го поведе Великия дух. Къде си чувал за него?
— Неговото име е известно навсякъде. Чух да го славят дори отвъд Голямата вода.
— Той ще се зарадва, когато го узнае. Как да ви наричам, сеньори, в разговорите с вас?
— Аз се казвам Стернау, този сеньор — Мариано, а другият е Унгер. А ние как да се обръщаме към теб?
— Аз съм мищек, наричайте ме така!
Това бе целият вечерен разговор. Сетне си легнаха. Нощната стража беше разпределена между четиримата. На зазоряване отново потеглиха и още преди обяд съгледаха хасиендата пред себе си. Мищекът спря и посочи имението с ръка.
— Това е хасиендата Дел Ерина, сеньори — каза той. — Сега няма как да я пропуснете.
— Няма ли да дойдеш с нас? — попита Стернау.
— Не. Моят дом е гората. Сбогом!
Мищекът смушка коня си и препусна. Другите трима се насочиха към оградната стена и спряха пред портата.
На хлопането на Стернау се появи един вакуеро и запита за желанието им.
— Дон Педро Арбелец вкъщи ли си е?
— Да.
— Предай му, че гости от Мексико сити искат да говорят с него!