— Сами ли сте или идват още?
— Сами сме.
— При това положение ще ви се доверя и отворя.
Вакуерото избута резето и пусна ездачите в двора. Тук те скочиха от конете, които вакуерото пое, за да ги напои. Когато стигнаха входа на къщата, хасиендерото излезе да ги посрещне. Той подаде ръка на Стернау, след което я протегна към Мариано. Лицето на последния беше извърнато, тъй като проследяваше с поглед конете. Сега се обърна и хасиендерото го видя, както се казва, очи в очи. Изумен той дръпна ръката си и нададе силен вик на изненада.
— Caramba, какво е това! Граф Мануел! Но не, не може да бъде, та граф Мануел е къде по-възрастен.
Хвана се за челото. Приликата го бе поразила. При това движение очите му срещнаха Унгер и той плесна с ръце.
— Valga me Dios! Бог да ме пази, омагьосан ли съм? — провикна се.
— Какво има, татко? — запита зад него ясен момински глас.
— Ела насам, дете мое! — отвърна той. — Странна работа! Дойдоха трима сеньори. При това единият си прилича с граф Мануел, а другият — с твоя клет годеник, като едно яйце с друго.
Ема се засмя и пристъпи напред. Когато забеляза обаче Унгер, произнесе:
— Наистина, татко, този сеньор много прилича на моя беден Антонио.
— Е, това ще се изясни — рече Арбелец. — Бъдете добре дошли, сеньори, и заповядайте в моя дом!
Той протегна повторно ръка на Мариано, а след това и на Унгер и отведе гостите в трапезарията, където им бе поднесено разхладително питие. Унгер надигна чашата да пие, ала тутакси я смъкна обратно. Погледът му се прикова към вратата, която се бе отворила, за да пропусне една бледа фигура, която погледна бегло новодошлите с блуждаещи, нищо неизразяващи очи. Унгер се приближи няколко крачки към вратата и огледа съсредоточено болния.
— Възможно ли е! — извика той. — Антон, Антон! О, Боже мой!
Умопомраченият го изгледа и поклати глава.
— Аз съм мъртъв, аз бях убит — изстена той. Унгер отпусна ръце и запита:
— Дон Педро, кой е този човек?
— Това е годеникът на дъщеря ми — отговори хасиендерото. — Казва се Антон Унгер, наричан от ловците Гърмящата стрела.
— Значи все пак е той! Братко, ох, братко мой! С този възглас Унгер се втурна към безумния, обви ръце около него и го притисна към себе си. Болният се остави да го помилват, погледна равнодушно брат си и продума:
— Аз бях убит, аз съм мъртъв!
— Какво става с него, какво му е? — попита Унгер хасиендерото.
— Той е умопобъркан — отговори Арбелец.
— Умопобъркан? О, Господи, каква среща!
Морякът захлупи лице в шепи, тръшна се на един стол и зарида. Останалите стояха безмълвни и развълнувани, докато Арбелец сложи ръка на рамото му и попита с тих глас:
— Наистина ли сте брат на сеньор Антонио?
Унгер вдигна очи към питащия и отвърна:
— Да, аз съм негов брат!
— Тогава вие трябва да сте моряк? Той много ни е разказвал за вас.
— Аз съм мъртъв, бях убит — оплака се обезумелият. До този момент Стернау го бе наблюдавал неотклонно. Сега запита:
— Каква е причината за неговото състояние?
— Удар по главата — поясни Арбелец.
— Поставихте ли го под грижите на лекар?
— Да, дълго време.
— И той каза, че не може да му се помогне? Значи е бил нескопосник, некадърник. Овладей се, Унгер! Твоят брат не е умопобъркан, а само душевно разстроен. Все още може да му се помогне.
В същия миг прозвуча звънлив ликуващ възглас. Беше го надала Ема Арбелец. Тя се спусна към Стернау, улови го за ръцете и запита:
— Истината ли казвате, сеньор? Лекар ли сте?
— Лекар съм и се надявам на най-доброто. Когато науча обстоятелствата, при които е заболял, ще мога със сигурност да кажа дали ще съм в състояние да помогна.
— О, тогава нека ви разкажа…
— По-полека, сеньорита! — прекъсна я Стернау. — Можем да си го спестим за по-спокойни минути. Най-напред трябва да обсъдим нещо друго, което е също така важно и необходимо.
Тя се дръпна неохотно и изведе умопомрачения.
— Трябва да ви води важна работа насам — каза с предчувствие хасиендерото.
— Много важна — потвърди Стернау.
— И моята хасиенда беше единствената ви цел?
— Да.
— И я открихте без водач?
— Горе-долу. Едва вчера срещнахме един мъж, който ни придружи дотук. Беше индианец от племето мищеки.
— Мищек? Значи е бил Бизоновото чело.
— Бизоновото чело ли е бил, Бизоновото чело? — запита Стернау удивен. — Но той изобщо не носеше отличителните знаци на главатар!
— Това той никога не прави. Облечен е само в бизонова кожа, а въоръжението му се състои от пушка и нож.