— Тогава е бил той. Яздил съм с Бизоновото чело без да зная. Той го премълча, защото е разумен мъж. Ще го видим ли отново?
— Всеки ден е из околността. А вие ще останете ли за известно време тук?
— Зависи от обстоятелствата. Кога ще имате време да чуете какво ни води насам?
— Веднага или по-късно, когато пожелаете. За нещо кратко ли се касае и наложително ли е незабавното уреждане?
— Не. Нещата изискват повече време и внимателно отнасяне. Става въпрос за една фамилна тайна, за чието изясняване е необходима вашата помощ и тази на Мария Хермоес.
— На ваше разположение съм, но позволете преди туй да ви покажа стаите.
Влезе Каря, индианката. Тя бе прегледала стаите и сега идваше да отведе сеньорите. Стернау получи помещението, обитавано обикновено от граф Алфонсо. Като почисти дрехите си от пътния прах, той слезе за малко в градината. Там завари дъщерята на хасиендерото, седнала до умопобъркания. Тя се надигна да му стори място.
Той се настани така, чеда може да наблюдава болния и подхвана с Ема разговор, в течение на който тя му разправи приключението в Пещерата на кралското съкровище, а следователно и причината за заболяването на годеника си. Той я слушаше внимателно, понеже разказът й бе важен за него не само от медицинска гледна точка.
— Значи е присъствал и Мечешко сърце — рече накрая. — Появявал ли се е оттогава главатарят на апачите?
— Не.
— И цялото това нещастие се е случило заради един-единствен човек — оня Алфонсо де Родриганда! Но на машинациите му ще бъде сложен край, а за злодеянията ще си получи заслуженото възмездие.
— Ох, сеньор, а има ли надежда и за моя клет Антонио, може ли да му се помогне? Неговият брат ми разказа, докато бяхте в стаята си, че сте прочут лекар и сте излекувал и съпругата си от безумие.
— Най-великият лекар е Бог. Надявам се той да помогне и при този случай. Как се държи вашият болен, спокоен и търпелив ли е! Дали ще тръгне с мен?
— Веднага.
— Тогава ще го отведа в стаята си да го прегледам още сега. Аз нося инструментите със себе си и смятам, че имам всичко необходимо.
Стернау хвана болния за ръка, който го последва послушно. През туй време Ема отиде в стаята си и се отпусна на колене за молитва. После се отправи към приемната, където се бяха събрали всички, трепетно очаквайки мнението на лекаря, той дойде малко по-късно и на часа бе обсипан с въпроси.
— Нося ви радостно известие — оповести усмихнато. — Ще възстановя сеньор Унгер.
Многогласен вик огласи помещението, след което Стернау продължи:
— Ударът е бил извънредно силен, ала въпреки това черепът не е раздробен. Под него обаче се е спукал някакъв кръвоносен съд и е предизвикал кръвоизлив точно върху органа на паметта. Станало е така, че болният е забравил всичко, с изключение на последното, което е почувствал, а именно удара. Той е разбрал, че са искали да го ударят смъртоносно, почувствал е удара и сега мисли, че е мъртъв. Най-надеждното средство е да отворя черепната кутия и отстраня кръвоизлива. По този начин ще се преустанови натискът върху мозъчната маса, органът ще поднови прекъснатата си дейност и в същия миг паметта ще се възвърне.
— Операцията опасна ли е за живота? — попита угрижено Ема.
— Болезнена, но не и опасна за живота — успокои я той. — Ако близките на пациента ми дадат правомощия, утре ще я предприема.
Всички изразиха съгласието си, а Арбелец добави усмихнато:
— А за възнаграждението си не се тревожете, сеньор. Страдалецът е богат, баснословно богат. От Пещерата на кралското съкровище той получи дар, който го поставя в състояние да заплати тази тежка медицинска операция.
— Да се надяваме, че операцията ще го възстанови напълно! — отвърна Стернау и отиде да прегледа инструментите си.
След вечеря се състоя заседание, на което бе обсъдена целта на пътуването. Онова, което разказаха Арбелец и Мария Хермоес, потвърди предположенията на Стернау.
Честният Арбелец незабавно предложи хасиендата си на Мариано и в целия дом едва ли имаше някой, който да не бе убеден, че Мариано е същинският граф Алфонсо.
Дойде и следващият ден, в който щеше да се състои операцията. Стернау помоли Унгер, Мариано и Арбелец да останат край него и запрети на останалите да го безпокоят. В обедните часове четиримата мъже се отправиха към стаята на болния. Коридорът, водещ към нея, бе заключен. Събраните обитатели на къщата се държаха спокойно и всяка изговорена дума бе молитва за сполука на великото начинание.
Отвреме-навреме в сградата прозвучаваше болезнен вопъл или високо пронизително стенание, след което всичко отново замираше. Най-сетне, след дълго време, Арбелец слезе долу. Изглеждаше бледен и изтощен.