— Какво стана? — втурна се Ема към него.
— Сеньор Стернау храни най-добри надежди. Болният лежи в безсъзнание. Трябва да отидеш и останеш при него.
— Сама ли?
— Не, в моята компания. Когато Антонио се пробуди, трябва да види само познати лица.
Тя последва баща си. Горе в коридора срещнаха брата на Унгер. И той беше бледен и изтощен.
Двамата влязоха тихо и завариха Стернау, надвесен над болния, да брои ударите на пулса и дишането му.
— Сеньорита, седнете така, че да ви види веднага щом се пробуди! Аз ще се оттегля зад завесата — прошепна Стернау.
— След колко време ще дойде в съзнание? — попита тя.
— Най-много до десет минути и тогава ще се реши дали паметта се е възвърнала. Да чакаме и се молим!
Стернау се дръпна зад завесата, Ема седна до леглото, а Арбелец се настани в нейна близост. Минутите се проточиха във вечност и ето че най-сетне страдалецът раздвижи ръка.
— Не се плашете! — предупреди Стернау тихо. — По мое предвиждане той вероятно ще нададе агонизиращ вик, тъй като ще мисли, че го убиват.
Лекарят не се излъга. Болният сега раздвижи цялото си тяло, след което замря за няколко секунди. Това бяха миговете, в които мисловната способност отново започваше да функционира. Тогава той нададе крясък, толкова ужасяващ, че дори Арбелец потрепери, а Ема бе принудена да се задържи, за да не се строполи. Крясъкът бе последван от дълбока въздишка и… болният отвори очи.
В тези очи месеци наред бе липсвала каквато и да било следа от разумност. Ала сега Антон Унгер имаше вид, сякаш се пробужда от сън. Той погледна първо напред, после наляво, надясно… Сепна се, а когато погледът му се изостри и попадна на Ема, устните се разтвориха и промълвиха:
— Ема! О, Господи, сънувах, че Алфонсо иска да ме убие. Беше в Пещерата на кралското съкровище. Нима наистина съм при теб?
— Да, при мен си, скъпи Антонио! — отговори тя дълбоко развълнувана и взе ръката му в своите.
Внезапно той посегна към бинтованата си глава.
— И все пак главата ме боли точно там, където бях ударен насън — рече той. — Защо съм превързан, Ема?
— Беше леко ранен — отвърна тя.
— Да, чувствам — произнесе той. — Ще ми разкажеш всичко, но сега искам да спя, защото съм твърде уморен.
Той затвори очи и скоро равномерното дишане на гърдите му показа, че е задрямал. Стернау отново пристъпи напред и прошепна със сияещо от радост лице:
— Спечелихме! Успяхме! Ако треската от раната протече добре, той ще оздравее напълно. Слезте долу, сеньор Арбелец, и отнесете радостната новина на чакащите! Аз ще пазя тук със сеньоритата.
Доблестният хасиендеро побърза и предизвика със съобщението си бурната радост на всички обитатели на къщата.
Денят и следната нощ преминаха благоприятно, ала утрото донесе безпокойство, наистина не от страна на болния. Появи се Бизоновото чело, главатарят на мищеките, попита за хасиендерото и когато бе отведен при него, уведоми, че е планирано нападение срещу хасиендата. Арбелец се стресна.
— Трябва незабавно да уведомя сеньор Стернау — рече той.
— Сеньор Стернау? Големия чужденец, когото ви доведох? — попита индианецът. — Него пък защо?
— Ще ни даде добър съвет.
Индианецът направи пренебрежителен жест.
— Какъв е този човек?
— Лекар.
— Лекар на бледоликите? Как може той да даде добър съвет на Бизоновото чело, главатарят на мищеките?
— Няма да го даде на теб, а на мен. Вие ще се посъветвате какво да правим.
— Да не би да е вожд на Съвет за борба срещу неприятелите?
— Той е умен мъж. Вчера оперира главата на Гърмящата стрела и му възвърна разума и паметта.
Индианецът се изуми.
— Моят приятел Гърмящата стрела отново говори като разумен мъж?
— Да. До няколко дена той ще бъде здрав.
— В такъв случай този сеньор Стернау е способен лечител, но все пак не е воин. Разгледа ли оръжията му?
— Да.
— Видя ли го как язди?
— Да. Видях го отдалеч, когато идваше.
— Е, той седи на коня като бледолик, а оръжията му блестят като сребро. При един велик воин това никога не е така.
— Значи не искаш да се посъветваш с него?
— Аз съм приятел на хасиендата. Ще го сторя, но това няма да донесе полза. Нека дойде!
Арбелец тръгна и скоро се върна със Стернау. Пътем той го бе информирал за появата на вожда. Стернау поздрави усмихнато, след което се осведоми:
— Чух, че си Бизоновото чело, главатарят на мищеките. Вярно ли е?
— Да, аз съм — гласеше отговорът.