— Мълчите? — продължи индианецът. — Добре, ще наредя да ви затворят, а утре ще разберем истината.
— Аз съм невинен! — врече се тържествено Кортейо.
— Толкова по-добре за вас! А сега да ви няма!
В този миг от седящите край масата се надигна един глас:
— Позволете, сеньор Хуарес! Считате ли, че аз съм ваш верен приятел?
Говорещият беше висок, крепко сложен мексиканец. Това обстоятелство толкова повече биеше на очи, понеже мексиканците обикновено са дребни на ръст.
— Що за въпрос, сеньор Вердоха! — отговори Хуарес. — Бих ли ви направил капитан на охраната си, ако ви нямах доверие? Какво целите с този въпрос?
— Ще ви помоля да повярвате на думите на Кортейо! — отвърна високият.
В притеснението си Кортейо не бе огледал поотделно присъстващите, поради което не бе видял този мъж. Но при дълбокия тембър на неговия глас по лицето му пробягна израз на радостна изненада. Почувства се спасен, понеже познаваше застъпника си. Вердоха наистина не бе милионер, но все пак един доста заможен земевладелец. Той притежаваше в западната част на страната обширни пасища и бе съсед на граф Родриганда, който имаше там едно имение. В него се намираха стари живачни мини, заради което Вердоха даваше мило и драго да го приобщи към земите си, ала граф Фернандо не бе пожелал да го продаде.
— Как тъй? Познавате ли го? — попита Хуарес.
— Да — гласеше отговорът.
— И не го смятате за опасен?
— Не, напротив, той е ваш приятел. Аз гарантирам за него.
Хуарес измери още веднъж с поглед Кортейо.
— Щом гарантирате, нека си върви. Но вие поемате отговорността за всичко.
— На драго сърце, сеньор.
Хуарес се обърна към Кортейо:
— Кои са хората с вас?
— Мои придружители, честни мъже, които не са сторили никому нищо.
— Тогава могат да влязат и си потърсят място за спане. А вие останете да вечеряте с нас. Предоставям ви на сеньор Вердоха. Както чухте, той отговаря за вас и се надявам, че няма да го вкарате в беда.
Така нещата, толкова опасни в началото, се обърнаха към добър край. Хората сториха място на Кортейо край масата. Той се настани до Вердоха и сподели вечерята на индианеца Хуарес, който бе призван да стане президент на Мексико и смъкне императорската корона от главата на един австрийски ерцхерцог. Храната не беше изискана, но затова пък обилна. Бяха унищожени ястия и напитки в такива количества, че когато приключиха, нямаше кой да каже, че не си е доял. Единствено Хуарес се бе хранил умерено, както е прието при индианците. Той се надигна от трапезата и се оттегли. Това бе знак за тръгване. Вердоха и Кортейо напуснаха къщата и едва сега им се удаде възможност да поговорят несмущавано.
— Ще спите при мен — рече капитанът. — Надявам се, че няма да ви е неприятно да се възползвате от квартирата ми.
— Напротив, много се радвам дори — отвърна Кортейо. — Приемете впрочем моята благодарност за застъпничеството, сеньор Вердоха! Без нея едва ли щях да прекарам удобно нощта.
— Много вероятно. Бях доста учуден, когато чух, че сте бил в хасиендата Вандакуа, защото, поверително казано, смятаме да я посетим.
— Наистина ли?
Сега Кортейо получи допълнителен уплах, като да го бе сполетял удар. Той познаваше репутацията на индианеца и си отбеляза, че животът му е висял на косъм.
— Да, така е — отговори ротмистърът. — Всъщност не биваше да ви го казвам, понеже все още представлява тайна. Но какво, по дяволите, правихте все пак в оная хасиенда? Доколкото зная, никога не сте бил много близък с този съсед.
— Нещата се промениха, сеньор Вердоха. Той вече не е мой съсед!
— Не е? Как да го разбирам?
— Хасиендата Дел Ерина вече не ни принадлежи. Наследи я Педро Арбелец.
— Carajo! От граф Фернандо? Гръм го поразил! На мен не пожела да продаде педята земя, която исках, а на тоя подарил площ от двайсет квадратни географски мили. Но по-късно ще говорим по тоя въпрос. Влизайте, аз живея тук!
Бяха стигнали до една къща, чиято врата се отвори при приближаването им. Собственикът на жилището не се показа. Вердоха бе заел най-добрата стая. Леглото му бе приготвено, а на масата сложена вечеря.
— Разбира се, няма да ядем — каза той. — В леглото ще спя аз, а вие ще трябва да се задоволите с хамака, който ще окачим.
— Доволен съм. Не се притеснявайте, сеньор — рече Кортейо.
Хамакът бе закачен и Кортейо се изтегна. Ротмистърът седна на кревата, подаде цигара на другия, пъхна една в устата си и запита:
— Както чух, Алфонсо — наследникът на граф Фернандо се намирал в Испания?
— Вече една година.