— Не, не, искам само да бъдете внимателен с няколко души, с които като нищо можете да изпаднете в разпра. А сетне, доколкото ви познавам, сигурно ще съумеете да се оправите.
— Разбирам. Значи, ако тези хора подхванат караница с мен и стане тъй, че отнесат някой куршум, хубаво намушкване или удар от сабя, тогава… хм?
— Ами тогава бих ви подарил Живачната земя.
— Caramba! Наистина ли? — запита Вердоха въодушевено. — Хубаво, ала тя не принадлежи на вас, а на граф Алфонсо де Родриганда.
— Той ще одобри.
— Да не искате да кажете, че ще подпише документа за дарение?
— Да, тъкмо това искам да кажа, сеньор Вердоха, нищо Друго.
— Ех, тогава горещо си пожелавам да срещна тия хора.
— Нищо по-лесно. Вероятно ще ги видите още утре.
— Къде?
— В хасиендата Дел Ерина.
— Carajo! Да не би да имате предвид стария сеньор Педро Арбелец?
— Не него, а гостите му. Там са отседнали няколко души, за които с радост бих научил, че са заминали на оня свят, по-точно в пъкъла.
— Кои са?
— На първо място един лекар от Германия, доктор Стернау се казва.
— Хубаво. Ще запомня името.
— По-нататък един немски моряк, Унгер май се казваше, а третият е испанец, нарича се Мариано, но е възможно и лейтенант Алфред де Лотрьовил.
— Значи тези тримата: Стернау, Унгер и Мариано или Лотрьовил. Няма да забравя имената. Та в случай, че тия започнат разправия с мен и аз се отърва от тях, Живачната земя е моя?
— Да.
— Кой ми го гарантира?
— Аз, с моята честна дума.
— Хм, това е гаранция, вярно, но не сигурна. Какво всъщност имате против онези хора? Нещо са ви оскърбили?
— Да.
— Я не ме занасяйте, сеньор Кортейо! Човек не би жертвал такова имение само заради възможността да си отмъсти. Трябва да има нещо друго.
— И така да е, вас какво ви засяга?
— Правилно. А защо не ги отстраните сам?
— Нима мога? Аз съм във враждебни отношения с Педро Арбелец и не бива да се мяркам в хасиендата Дел Ерина.
— Ами издебнете ги, когато я напуснат!
— Службата ми не позволява дълго отсъствие. Между другото за тая цел бях дошъл. Трябва да ви кажа, че бях вербувал хубава банда обесници…
— Срещу трима мъже? — подигра се капитанът.
— Тъй, тъй, присмивайте се! Ама тия трима негодници имат деветдесет и девет дявола в телата си!
— Което прави по тридесет и трима на човек. Добре, но както се вижда, не се справихте, а?
— Вярно. Те избиха част от хората ми и само по някаква случайност се изплъзнах с тези, с които ме видяхте.
— Caramba! В такъв случай съм любопитен да се запозная с тримата юначаги. Значи вие вербувахте тия хора? И те, така да се каже, не държат много на онова, което човек нарича право и съвест?
— Не.
— Хм, биха могли да се използват. Стига все пак да ми ги отстъпите, сеньор!
Сякаш камък падна от сърцето на Кортейо. — С най-голямо удоволствие — рече той. — Наистина не знаех какво да правя с тях. Те Ще минат през огън и пламък, само и само да отмъстят на онези тримата. С мен не би им се удала възможност.
— Хубаво, при мен ще я намерят. Утре на закуска ще поговоря с тях. Вие в Мексико сити ли се връщате?
— Да.
— Ще ви пратя известия веднага щом успея.
— След което документът за дарение или привидната покупка на часа ще замине за Испания за подпис от граф Алфонсо. Но как смятате да я захванете, та да отстраните тримата чужденци?
— Ще мога да кажа едва след като съм говорил с тях.
А сега ме извинете! Спете спокойно! Аз трябва по-напред да обходя постовете. Хуарес е много строг в това отношение — забележи ли небрежност и офицерска глава ще отхвърчи.
Кортейо се обтегна в хамака, подсмивайки се доволно. Сега можеше спокойно и безгрижно да се завърне в столицата, убеден, че е поверил нещата си в най-добрите ръце. Той познаваше Вердоха като брутален, безсъвестен човек, който за Живачната земя би извършил не три, ами и десет, двадесет убийства. Впрочем тайно в себе си не мислеше да удържи на думата. Бъдеха ли убити тримата, човек ясно можеше да си представи случая. Вердоха сигурно нямаше да се осмели да изисква по съдебен път наградата за своето злодеяние — та нали тогава самият той би бил изгубен.
Докато Кортейо се отдаваше на тези мисли, вън капитанът на личната охрана вървеше от пост на пост. Но и той мислеше повече за странната сделка, отколкото за съблюдаване на воинския си дълг.
«И тъй, не оскърбление е причината да иска ония да умрат — размишляваше той. — Но какво тогава?»
Измина известно разстояние в тъмната нощ и отново подхвана разсъжденията: