— Много добре го зная. Извинявайте, че не ви отворих веднага! Заповядайте в моя дом! Бъдете добре дошъл.
Той съпроводи двамата гости до приемната, където те се настаниха без много церемонии. Въпреки любезния прием, Хуарес не бе изгубил навъсеното си изражение. Той запита:
— Видяхте ли ни, когато идвахме?
— Да, сеньор.
— И видяхте, че сме войници?
— Така е.
— И въпреки всичко не отворихте? Поведението ви заслужава наказание!
— О, сеньор, президентът също има войници. Те нямаше да бъдат добре дошли при мен. Все пак не бих могъл да зная, че сте самият вие.
Чертите на Хуарес се разведриха.
— Значи аз наистина съм добре дошъл при вас?
— Най-сърдечно. Вие имате твърда ръка, сеньор, а такава липсва на нашата клета страна.
— Да. Твърдата ръка някои вече почувстваха. Дори преди малко един. Кажете, известна ли ви е хасиендата Вандакуа?
— Зная я много добре, та нали съм съсед.
— Каква аренда заслужава това имение, сеньор Арбелец?
— Ама тя не е имот под аренда, а собственост.
— Отговорете на въпроса ми! — нареди нетърпеливо Хуарес.
— Е, ако се намираше в по-добри ръце, човек би могъл да плаща десет хиляди песос, но при това състояние не.
— Добре, тогава вие ще я получите под аренда за седем хиляди песос.
Арбелец изгледа индианеца изумен.
— Сеньор, не ви разбирам.
— Говоря достатъчно ясно. Мисля, този наем е изгоден за вас. Конфискувал съм хасиендата в полза на държавата и сега я давам на вас.
— А собственикът? — обезпокои се Арбелец.
— Той умря от моя куршум, защото беше предател. Семейството му е изселено от имението. Решавайте бързо, сеньор!
— Щом нещата стоят така, казвам «да». Но…
— Никакво «но»! Донесете пособия за писане! Нека уредим нещата.
Както всичко, което Хуарес поемаше в ръце, така и тая работа бе уредена с експресна бързина и все пак грижливо и както подобава. Сетне той каза:
— Този сеньор е ротмистър Вердоха. Той ще отседне за няколко дни при вас с ескадрона си. Можете ли да им подсигурите прехрана?
Арбелец отвърна положително, въпреки че би предпочел да каже «не».
— Хората ще пристигнат привечер. Погрижете се за тях, а сметката уредете после с ротмистъра. Сбогом!
Той се изправи и закрачи навън. Вердоха го последва. Препуснаха в галоп с ескорта си, оставяйки в недоумение обитателите на хасиендата Дел Ерина.
Защо е трябвало да умре съседът? Защо тъкмо Педро Арбелец поемаше арендата? Значи този мъж беше Хуарес, великият индианец, пред когото трепереше цяло Мексико, но и същевременно обичаше или ненавиждаше. Онези, които си задаваха тия въпроси, не подозираха какви последици ще има за тях разпореждането на този човек.
Когато Хуарес пристигна в хасиендата Вандакуа, намери пред къщата струпано всичко, което уланите смятаха за ценно да задържат. Плячката бе разпределена и колкото и малко да се падна на човек, все пак предизвика безкрайна радост у несвикналите на изобилие хора. След като и това отмина, ротмистърът Вердоха получи инструкции. Неговият престой при Арбелец имаше единствената цел да отпочинат и укрепнат конете, тъй като пътят до Чиуауа бе доста тежък. Вердоха не биваше да се застоява много в хасиендата Дел Ерина, а сетне да опита бързо да достигне местоназначението си, където щеше да действа според указанията на настоящия си началник. Дълго време двамата беседваха тихо и поверително. Виждаше се, че обсъждат извънредно важни неща. Накрая обаче Хуарес и ротмистърът се разделиха с едно просто ръкостискане.
Хуарес яхна коня и полетя с ескадрона си обратно по пътя, по който бе дошъл преди обяд. Той приличаше на Ангел на отмъщението, който изчезваше също така бързо, както се бе появил, но оставящ винаги зад себе си кървавата следа на своето дело.
Седма глава
Капитанът на уланите
Беше времето на вечерния здрач, когато гръмък конски тропот извести приближаването на уланите. В сградата щяха да се помещават само офицерите, докато войниците трябваше да си създадат удобства, доколкото могат под открито небе. Капитан Вердоха бе отведен с офицерите си в приемната. След питието за добре дошли влезе старата Хермоес да заведе сеньорите до стаите им. Ема Арбелец бе напуснала болничното легло на своя любим, за да надникне още веднъж дали всичко е наред в тези помещения. Тя стоеше в стаята, предназначена за капитана, и ето че долови стъпките му. Беше твърде късно да се оттегли. Той отвори вратата да влезе и видя Ема в средата на помещението. Тя и по-рано си беше красива, ала сега грижите покрай любимия бяха наложили нещо върху чертите й, което засилваше въздействието на нейната външност. Слънчевият диск тъкмо потъваше зад небосклона. Неговите последни лъчи нахлуваха през прозореца и заливаха фигурата на девойката със златисто-розово сияние. Вердоха се закова смаян. Почувства се завладян, но не от онова въодушевление, породено от любов и почитание към красотата, а от внезапен, страстен порив, свойствен за един оскотял, жаден за наслади човек.