Ема се поклони изчервена и помоли:
— Заповядайте, сеньор! Намирате се във вашето жилище.
Вердоха последва поканата и поздрави с добрия маниер на светски човек.
— Възхитен съм да видя жилището си, превърнато от присъствието на красотата в свещен кът — отговори той, — и моля снизходителното ви извинение, задето оскверних с влизането си тая светая светих.
Тя бе понечила да му подаде ръка за добре дошъл, според мексиканските обичаи, ала сега отново я дръпна. В неговите маниери, думи, в лицето му имаше нещо, което й подейства отблъскващо.
— О, моля, моля, цялото свещенодействие се състоеше само да погледна дали са се погрижили достатъчно за вашите удобства — произнесе красивата мексиканка.
— Ах, но тогава вие сте домашният дух-закрилник! Може би дори…?
— Хасиендерото е мой баща — каза късо тя.
— Благодаря, сеньорита! Моето име е Вердоха. Ротмистър на уланите съм и в този миг се чувствам безкрайно щастлив, че имам възможност да целуна прелестната ви ръчица.
Вердоха посегна към ръката й, но тя съумя да се справи, плъзна се край него и достигна вратата.
— Чакайте! — викна той. — Няма да ви пусна току-тъй. Капитанът поиска да улови Ема, ала по-бърза от ръката му, тя се стрелна навън и хлопна вратата след себе си. Той спря и дълго гледа втренчен нататък.
— Caramba! — изруга. — Каква красота! Все още не бях се чувствал както сега — да се влюбя така от пръв поглед. Прелестна квартира. Да имах склонност към брак, сигурно щях да се оставя да претърпя крушение на тази красива подводна скала.
Ема беше щастлива, че се измъкна благополучно. Нечистата страст, с която я бяха докоснали очите на този мъж, я уплаши и тя се зарече да отбягва неговата близост. Отправи се към болничната стая, където сега бе постоянното й местожителство. Там завари Стернау и Унгер, които седяха край болния. Неговото състояние беше задоволително. Операцията бе минала отлично, а треската от раната не създаваше грижи. Той се намираше в пълно съзнание и разговаряше с лекаря за по-нататъшния ход на своето оздравяване. Когато съгледа любимата, по бледото му лице плъзна руменина от радост.
— Ела насам, Ема — помоли. — Помисли само, сеньор доктор Стернау твърди, че познава моята родина. Ема даде вид, като да е нещо ново за нея.
— Ах, каква щастлива среща!
— Така е. Познава и моя брат. Видял го е преди отпътуването си.
Същият този брат седеше зад завесата на прозореца. Че той е тук, оздравяващият още не биваше да знае. Необходимо бе да се предпазва от всякакво вълнение, било то радостно или тъжно. Следствие здравословното състояние и последвалата операция, той бе толкова изтощен, че кажи-речи постоянно спеше или се намираше в някаква нереална полубудност, така че моментите на прояснение, както сегашния, бяха рядкост. Едва Стернау се бе надигнал и Ема зае неговото място, а болният улови ръката й, усмихна се щастливо и затвори очи. Антон Унгер заспа с нейната ръка в своята.
— Вече нямате ли опасения? — прошепна Ема към лекаря.
— Не. Несмущаваното спокойствие и здравият сън бързо ще го укрепят физически и душевно. Нашата грижа е само да подпомагаме природата, като го държим далеч от всякакви тревоги. Но вие самата трябва да си давате почивка, в противен случай оздравяването на единия ще допринесе за разболяването на другия.
— О, аз съм силна, сеньор! — увери тя. — Не се безпокойте за мен!
Стернау тръгна и повика Унгер. Излязоха пред къщата да позяпат лагерния живот на войниците. Там се срещнаха с Мариано, привлечен от същото намерение. Уланите бяха заети с пренасяне на дърва за лагерния огън. Бяха пуснали конете да пасат, а седлата щяха да им служат за възглавници. Арбелец се бе разпоредил да им предоставят един бик, който те бяха заклали и сега режеха на късове. Всичко това предлагаше една оживена, шумна гледка, която мъжете известно време наблюдаваха.
Сетне настъпи часът за вечеря. Приятелите се отправиха към трапезарията, където скоро се появиха и офицерите. Първият поглед, който ротмистърът плъзна наоколо, бе да се убеди дали Ема присъства. Вердоха се почувствува измамен като забеляза, че не е дошла. Заместваше я старата добра Мария Хермоес. Арбелец представи гостите един на друг. Мексиканските офицери се държаха учтиво, но сдържано към чужденците. Изискани кабалероси като тях не изпитваха нужда да се домогват до благоволението на някакъв си немец.