Вердоха оглеждаше Стернау, Унгер и Мариано. Ето кои значи бяха хората, чиято смърт щеше да му донесе землен имот, оценен за стотици хиляди. Очите му плъзнаха бързо по Мариано и Унгер и спряха на Стернау. Неговата могъща фигура не пропусна възможността да окаже въздействието си. С тоя мъж не бе леко да се подхване разпра, та той беше цял исполин, по-силен и от самия Вердоха. А какво самочувствие лъхаше от всяка изговорена от него дума! Ротмистърът реши да търси късмета си при този човек само в хитростта.
В хода на разговора — по време на вечерята — Арбелец направи една забележка, за която Вердоха веднага се улови.
— За нас е не само радост, а и успокоение да ви видим тук, сеньор — каза хасиендерото. — Вчера ни застрашаваше голяма опасност.
— Опасност? — попита Вердоха с привидна непринуденост.
— Очакваше се да ни нападне шайка разбойници — поясни Арбелец.
— В такъв случай шайката трябва да е била значителна.
— Над тридесет човека.
— Ascuas! Щом се събират и такива банди, необходимо е да се стегнат здраво юздите. За хасиендата ли се касаеше или бяха хвърлили око на някои хора?
— В действителност последното, но тъй като тези хора се намираха на сигурно място под моя покрив, онези планираха да ни нападнат, разрушат всичко и ни избият.
— Demonio! Мога ли да науча за кои хора се отнасяше?
— Разбира се. Това са сеньорите Стернау, Мариано и Унгер.
— Странно! Как се отървахте от хубостниците?
— Нашият сеньор Стернау простреля част от тях, правейки ги небоеспособни.
Ротмистърът погледна изумено към споменатия, а останалите офицери се усмихнаха с чувство на превъзходство и неверие.
— Но все пак сигурно само неколцина? — попита Вердоха.
— Около една трета от бандата.
— И сеньор Стернау го постигна съвсем сам?
— Да. Имаше само един придружител.
— Звучи направо невероятно. Десет души да се оставят да бъдат ранени от един-единствен, без каквато и да било съпротива? Нещо ни заблуждавате!
— И все пак е вярно — рече хасиендерото екзалтирано. — Нека разкажа!
Стернау метна недоволен поглед на Арбелец.
— Оставете, моля! Случилото се не е никакво геройство.
— Да извадиш десет човека от строя, без самият ти да си ранен, наистина си е геройство — отвърна ротмистърът, — и да се надявам, сеньор, че нямате нищо напротив да добием представа за този завладяващ случай.
Стернау дигна рамене като човек, примирил се с неизбежното. Арбелец влезе в ролята на разказвач и го стори така картинно, че офицерите не откъснаха поглед от устата му до последната дума.
— Почти не е за вярване! — възкликна ротмистърът. — Сеньор Стернау, приемете сърдечните ми поздравления!
— Благодаря! — обади се онзи хладно.
— Проявата на подобна храброст не е за чудене — вметна Арбелец. — Слушал ли сте за индианския вожд Бизоновото чело, сеньор Вердоха?
— Да. Той е главатар на мищеките.
— А може би знаете онзи ловец от Севера, когото наричат Матава-се?
— Да. Той е прочут като силен и безогледно дързък мъж.
— Е, сеньор Стернау е този ловец, а Бизоновото чело бе неговият спътник до Пролома на ягуара.
Офицерите възкликнаха изненадано.
— Вярно ли, сеньор Стернау? — попита ротмистърът.
— Така е — потвърди този, — въпреки че бих предпочел персоната ми да не излиза по тоя начин на преден план.
На Вердоха му сечеше пипето. Той си каза: «Мариано е главното лице в тайната и щом тоя „Господар на скалите“ се е заел, трябва да е много ценна.» Реши да действа направо и запита:
— Но как стана тъй, че тъкмо тези трима сеньори са били взети на мерника?
— Ще ви обясня — отвърна хасиендерото. Но преди да започне, Стернау се намеси:
— Това е лична работа и не вярвам да заинтересува сеньор Вердоха. Хайде да прекратяваме!
Арбелец прие мълчаливо напълно заслужения упрек. Ротмистърът обаче не остана доволен и попита:
— Пролома на ягуара далеч ли е оттук?
— За един час се стига — поясни Стернау.
— Любопитен съм да видя мястото. Ще имате ли добрината да ме придружите дотам, сеньор Стернау?
— На вашите услуги — отвърна запитаният. По лицето на ротмистъра плъзна доволство, което той не успя да прикрие веднага. Свикнал да внимава и за най-дребните неща, Стернау го забеляза. Мина му през ума, че ротмистърът има някакво основание да се радва на полученото съгласие. Ето защо стана предпазлив и недоверчив, но не го каза.