— И кога можем да тръгнем? — запита Вердоха.
— Когато ви е удобно, сеньор — отвърна Стернау.
— Тогава ще си позволя да ви съобщя часа.
Така тази тема бе приключена и в по-нататъшния ход на разговора повече не бе засегната.
След вечеря офицерите се отправиха по стаите си. Един от лейтенантите — млад авантюрист — застана на прозореца да се наслади на осветената от бивачните огньове околност. Ето че забеляза бяла женска дреха, която изпъкваше на тъмния фон храсталаци в цветната градина. Мексиканецът не пропуска случая да се поразвлече с някоя дама. Той рядко среща отпор и лейтенант Пардеро много не се замисли да опита малко да се позабавлява. Войниците бяха пощадили градината, не бяха проникнали в нея, тъй че Каря бе съвсем сама.
Тя мислеше за граф Алфонсо, когото бе обичала и се удивляваше как е било възможно да дари сърцето си на подобен човек. Сега го ненавиждаше. Мислеше и за Мечешко сърце — храбрият главатар на апачите, когото бе обикнала и не проумяваше първоначалната си хладнина и безразличие към такъв воин.
Колко щастлива би била да го види отново. От мислите я откъснаха прозвучалите наблизо тихи стъпки. Огледа се и видя лейтенанта. Каря поиска да се отдалечи, ала той й препречи пътя и помоли с лек поклон:
— Не ме отбягвайте, сеньорита! Ще ми е съвестно, ако съм смутил насладата ви от великолепното ухание на цветята.
Индианката го изгледа изпитателно.
— Кого търсите, сеньор?
— Никого не търся — отговори Пардеро. — Красивата вечер ме доведе в градината. Да не би достъпът тук да е забранен?
— За гостите на къщата е отворено навсякъде.
— Но навярно моето присъствие ви смущава, красива сеньорита?
— Каря не се смущава от никой — отби атаката тя. — И за двама ни има място в градината.
Това бе намек за лейтенанта да се отстрани, ала той даде вид, че не го е доловил, приближи крачка към момичето и запита:
— Каря ли казвате? Как се озовахте в тая хасиенда?
— Сеньорита Ема е моя приятелка.
— Коя е сеньорита Ема?
— Още ли не сте я видял? Тя е дъщерята на дон Педро Арбелец.
— Имате ли други близки тук?
— Бизоновото чело е мой брат.
— Я гледай ти — възкликна неприятно засегнат оня, — Бизоновото чело, вождът на мищеките? Понастоящем той в хасиендата ли е?
— Не.
— Но вчера вождът все пак е бил тук. Нали е ходил със сеньор Стернау до Пролома на ягуара и взел участие в битката?
— Бизоновото чело е свободен мъж. Той идва и си отива когато пожелае и никому не казва какво прави.
— Слушал съм много за него и все славни неща. Той е крал на сиболеросите, но че има такава сестра — не знаех.
Пардеро улови ръката на индианката да я целуне, но преди да се бе случило, тя я издърпа и обръщайки се, извика:
— Лека нощ, сеньор!
В същия миг един от лагерните огньове високо се разгоря и пламъците осветиха нежните, фини линии на мургавото лице на красивата индианка.
— Не бягайте, сеньорита — помоли той, — та аз не съм ви враг! Аз ви обичам!
— Обичате ме? — попита тя. — Как е възможно? Ами че вие не ме познавате!
— Ето как се заблуждавате, сеньорита. Любовта се спуска като мълния, като падаща звезда, която внезапно просветва. Така дойде тя при мен.
— Да, любовта на белите идва като мълния, която унищожава всичко и като падаща звезда, която се появява за един-единствен миг и угасва. Любовта на белите е покварата, неверността и фалшът.
Каря се обърна да си върви. Тогава Пардеро я улови през кръста и направи опит да я притегли към себе си. Но фигурата й сякаш придоби по-голям ръст и сила. Черните й очи запламтяха насреща му като очите на пантера. Отскубна се със змиевидно движение и каза:
— Пусни ме! Кой ти е дал разрешение да ме докосваш?
— Дава ми го моята любов.
Лейтенантът отново я улови. Индианката отметна глава и опита да се измъкне.
— Махай се от мен! — викна. — Иначе…
— Иначе какво? — запита той.
В същия миг на индианката се удаде да освободи дясната си ръка и без да губи време удари с юмрук натрапника с такава сила под брадичката, че главата на оня отлетя към врата.
— Demonio! — изруга той. — Почакай, дявол такъв! Ще ми платиш за това!
Пардеро неволно бе пуснал Каря и сега опита отново да я хване, ала тя бързо се плъзна по пясъчната алея към входа на градината. Той се понесе след нея.
Ротмистърът също бе отворил прозореца си, за да осигури свободен излаз на дима от цигарата. Той крачеше замислено напред-назад из стаята и по едно време мина край отворения прозорец. Погледът му случайно се насочи надолу към градината и бе прикован от бялата рокля на Каря. Напрегна очи и забеляза, че до женския силует стои някакъв мъж.