Выбрать главу

— Ascuas, коя ли е? — запита се. Дали не е хасиендерита? И кой ли е обесникът при нея? Сега ще се запозная с него.

Той тръгна бързо към вратата и се отправи надолу към градината. Тъкмо бе отворил портата и възнамеряваше да влезе и ето че насреща му полетя бялата фигура без да го е забелязала в устремния си бяг.

— Ах, сеньорита — възкликна Вердоха.

Едва тогава тя го съгледа и спря. Той понечи да я хване, но тя замахна и го удари точно както преди малко лейтенанта, с юмрук в гърлото, от което онзи я изпусна и се отметна назад.

— Caramba! — извика. — Що за котка? В този миг дотича със скокове лейтенантът и без да го е забелязал, поиска да отмине.

— Лейтенант Пардеро! — ухили се Вердоха. — Вие ли сте? Накъде така бързо?

При този повик Пардеро спря.

— А-а, капитане! Срещна ли ви онова малко дяволче?

— Действително. И не само го видях, ами и почувствах!

— Почувствахте? — удиви се лейтенантът.

— Да, за жалост! — гласеше отговорът. — Юмрукът й се срещна с гърлото ми.

— Проклятие! Значи и на вас е провървяло, както на мен!

— Как така?

— Гледахте през прозореца…

— Вярно.

— Забелязахте една бяла рокля…

— И това.

— Помислихте да отидете и си вземете една целувка или нещо подобно.

— Признавам.

— И тръгнахте надолу към градината.

— Известната ви проницателност отгатна и тук.

— Значи сме имали едно и също намерение и извоювахме един и същи успех — разсмя се лейтенантът.

Ротмистърът беше началник, ала в Мексико служебните отношения са различни от тези в Германия. Впрочем сега двамата не се намираха на служба и, което бе най-главното, бяха приятели, знаеха се и се подкрепяха в своите малки и големи авантюри. Това бе предпоставката да разговарят сега без всякакви задръжки и да се осмиват един-друг.

— Та коя беше малката? — попита ротмистърът.

— Каря се казва и е индианка. Изглежда е компаньонка на щерката на дома.

— На щерката? Значи на сеньорита Ема?

— Да. Познавате ли тази Ема? Красива ли е?

— Още по-красива от Каря, далеч по-красива!

— Това говори много. Може би е и отзивчива?

— Не намирам. В тая къща обитателите май имат манастирски разбирания. Ще ви направя едно предложение, Пардеро. Желаете ли малката индианка?

— На каквато и да е цена. А вие малката сеньорита Ема?

— Също на каквато и да е цена. Да си помогнем един на друг!

— Съгласен. Ето ръката ми.

— Дадено! На първо време се касае да разберем дали сърцата им са вече заети. Навярно е така, ако се съди по студенината, която изпитахме.

— Може би ни е предварил доктор Стернау.

— Не мисля, по-скоро оня Мариано ми изглежда съмнителен. Не забелязахте ли, че хасиендерото опитва да го изтъкне по един мълчалив, небиещ на очи, изискан начин? Това почти навява мисълта, че той е най-високопоставеният от тримата.

— Не съм имал повод да се взирам толкова внимателно. А сега ми позволете да отида да спя! Онова момиче има юмрук на атлет, да не очаква човек от малките й, меки ръчички. Тилът ме боли и така ми се е вдървил, сякаш е стругован от дърво.

— Тогава отспете си, лейтенант! Утре ще подновим атаката и дори мисля, че ще сполучим. Лека нощ!

— Лека нощ, сеньор Вердоха.

Пардеро си тръгна, ала ротмистърът се позабави в градината, докато часовникът му показа, че наближава дванайсет. Тогава се престори, че прави обход и опита да стигне незабелязано южния край на оградата. Това бе мястото, което бе определил на бандита.

Онзи вече беше пристигнал и клечеше в най-дълбоката сянка, където никой не би могъл да го забележи — ротмистърът също.

— Сеньор! — прошепна, когато Вердоха се промъкваше край него.

— А-а, ти ли си? — попита заговореният, спирайки. — Къде са спътниците ти?

— Наблизо.

— Да не ги забележат?

— Не бери грижа! Е, какво ще ни наредиш?

— Познаваш ли лично оня Стернау?

— Не. Никой от нас не го познава.

— Това е неприятно. Той ще язди с мен до Пролома на ягуара.

— И ние да го изчакаме там?

— Да го изчакате и застреляте.

— Ще го сторим, поврага, ще го сторим! Той е убил нашите другари, той също ще умре, той и останалите.

— Но вие не го познавате. Още не зная кой ще ни придружава. Не мога да яздя само с него и сигурно ще взема някой от моите хора. Може да дойдат и други. Какъв знак да ти дам, та да го отличиш?

— Опиши ми го!