— Невъзможно! И кой ли! Откъде го знаете?
— Очите ми подсказаха.
— А ние нищо не забелязахме.
— Това е напълно разбираемо, тъй като вие не сте уестмани. Сеньор ротмистърът забеляза, че преди малко разглеждах тревата. Видях следи от човешки крака, минали преди четвърт час. Водеха вдясно нагоре. Ето, погледнете насам, те още се виждат!
Той посочи земята. Въпреки всичките си старания, офицерите не различиха нищо.
— Да, да, за тая цел са необходими обучени очи — подметна Стернау. — Сега нататък! Понеже следите водеха вдясно към височината, при влизането ни в пролома огледах периферията му и забелязах няколко човешки глави, които се спотайваха зад растящите там храсталаци да ни подслушват. Те не можеха да видят, че ги наблюдавам, тъй като очите ми се намираха в сянката от периферията на шапката.
— Как можехте да знаете, че са неприятели? — запита Вердоха.
— Защото когато навлязохме в пролома, промушиха пушки през храстите. Ясно видях две цеви, насочени към нас.
— Caramba! — изруга лейтенант Пардеро, който нямаше представа как стоят нещата. — Би могло да се отнася за нас, не за вас.
— Не, за мен се отнасяше. Зная го, имах причина да бъда нащрек, ето защо се прикривах постоянно зад тялото на сеньор ротмистъра, колкото по-навътре вървяхме. Онзи, който искаше да ме застреля, трябваше да улучи първо него.
Ротмистърът зина уста.
— Carajo — произнесе най-сетне, — значи всъщност аз съм бил, чийто живот се е намирал в опасност.
— Така е — засмя се Стернау. — При това ми направи впечатление, че мъжете се отнасяха грижовно към щита, който представлявахте за мен.
Тази забележка навя някои мисли на Вердоха. Дали Стернау не подозираше заговора? Немецът продължи:
— Впрочем за мен беше много лесно да се прикривам. Негодниците гледаха надолу отдясно, а сеньор ротмистърът имаше добрината да полага всички усилия само и само да се намира от дясната ми страна.
Ротмистърът пребледня. Сега не оставаше никакво съмнение, че е прозрян. Стернау подозираше кой носи вината за покушението. Той продължи да говори:
— Вие не видяхте пушките. Но аз много добре знам в каква посока от дулото на оръжието да търся главата на стрелеца. Когато дадох двата изстрела, улучих двама мъже в десните рамена. В същия миг обаче от гъсталака надникнаха още две пушки, затова отскочих надясно, където имах прикритие и се втурнах към изхода. Мошениците бяха избрали лошо мястото си, заслужават плесници за глупостта.
— И къде отидохте сетне? — попита Вердоха.
— Промъкнах се колкото може по-бързо натам, за да се явя в гръб на хората. Но когато стигнах мястото, те са били достатъчно умни да се махнат. Някъде надалеч все още се чуваше да пращят храстите и аз изпратих наслуки след тях още два куршума.
— Сеньор, вие сте рискувал много, когато сте съгледали насочените към вас пушки и все пак дойдохте с нас — обади се вторият лейтенант.
— Аз рискувах малко. Много повече рискуваха онези хора, като ме оставиха да видя цевите им, преди да са дали изстрел. Един опитен уестман никога не би постъпил така. Между другото сигурно не греша като си мисля, че вчера тези хора са били в Санта Роза с някой си Кортейо. И вие май дойдохте оттам?
Стернау направи изявлението с привидно равнодушие, ала ротмистърът долови нюанс на обвинение.
— Да, при Хуарес дойде някакъв си Пабло Кортейо тъкмо когато бяхме на масата — отвърна вторият лейтенант непринудено, без да подозира нищо.
Вердоха му хвърли яростен поглед, но онзи не го забеляза.
— Имаше ли хора с него? — попита Стернау.
— Да. Към двайсетина. Сеньор ротмистърът вероятно може да даде по-подробна информация.
— Защо сеньор ротмистърът?
— Защото той подслони оня Кортейо при себе си.
Втори яростен поглед бе отправен към лейтенанта, но и той бе толкова забелязан, колкото и първият. Само Стернау го улови, но се направи, че не го забелязва и каза спокойно:
— Не мисля, че ще получа информация от сеньор Вердоха. В края на краищата нещата нали се уредиха.
Четиримата мъже се върнаха на мястото, където бяха оставили конете си. Завариха ги да пасат спокойно, възседнаха и поеха към къщи, като през целия път Стернау не продума. Ротмистърът също се държа мълчаливо и само двамата лейтенанти си бъбреха полугласно. Стернау бе предмет на разговора. Неговата смелост, присъствие на духа и опитност бяха обсъдени с удивление, а не бе минал и час от пристигането им в хасиендата и всички войници вече знаеха за приключението, което бяха преживели техните офицери с безразсъдно дръзкия немец. Докато един само даваше оценка за поведението на Стернау, друг повдигна мнение, че сега могат да се чувстват по-сигурни, а трети съжаляваше, че са ранени само двама разбойника, а не избити всички.