— @Сл)р1ай, хер хауптман, не се карай на Лудвиг за свинския изстрел!
Главния лесничей смръщи чело.
— Какъв свински изстрел? Не проумявам. Той е добър стрелец.
— Все пак случаят беше друг. Самият Лудвиг каза, че е стрелял свински.
— Хм! Какво всъщност е застрелял?
— Кучето.
— Кучето! — провикна се Главния лесничей. — Всичко бих повярвал, само това не!
— Да, кучето — повтори момчето. — Валдина.
— Валдина? Ей, да не би наместо лисицата? Твърде невероятно е, за да е истина! Не хвърляй прах в очите ми, момче!
— Не ти хвърлям прах, хер хауптман. Значи няма да го наругаеш?
Главния лесничей закрачи ядно из стаята. Той се впусна в дълги хули и ругатни по адрес на нещастния ловец, но малко по малко се успокои и сетне рече:
— Момче, ти ме хвана натясно, направо ме изигра! В действителност такава буря щеше да се стовари върху главата на Лудвиг, че щеше да примре от страх, ала ти ме надхитри, удари ме в гръб и сега трябва да спазя думата си. Да, няма да го хокам, ама ти си вземай лисицата и си обирай крушите! Дано не те видя вече никога през живота си. За мен ти си един подлец, който първом ми изкопчи револвера, пък после така ме надхитри, че ми е черно пред очите. Марш! Вън!
С навъсена физиономия той вдигна ръка и посочи вратата. Курт тикна равнодушно револвера в джоба си и метна отново лисицата на плещите. След това грабна пушката и като отправи светлите си очи към Главния лесничей, каза безстрашно:
— Да не си мислиш, че можеш да ме уплашиш, хер хауптман? О, аз те познавам, много добре те познавам.
— Какво, познаваш ме? — прогърмя Роденщайн. — Добре, в такъв случай трябва да знаеш, че всичко това се отнася до теб.
— Звучи доста заплашително. Но аз не се страхувам, защото зная и нещо друго.
— Така, така! И какво по дяволите знаеш?
— Че си добър към мен.
— Обесник такъв, имаш право! Хайде сега офейквай, докато не ти се е случило нещо, за което не отговарям!
Главния лесничей избута момчето през вратата и се натъкна на Хелене Стернау, която тъкмо възнамеряваше да почука.
— Вие, фройлайн Хелене? — рече той. — Влизайте! Какво ви води насам?
— Преди всичко букетът за вас, хер хауптман, и на второ място една молба. Ще позволите ли на мама да ви представи моя брат?
— Вашият брат, хер доктор Стернау? — изуми се той. — Значи вече не е в Испания?
— Не. Току-що пристигна.
— Всички дяволи! Да, така е — изрече бавно и замислено той.
— Как? — запита Хелене. — Нима вече знаехте…
— Нищо не знам, абсолютно нищо — отрече бързо Главния лесничей, опитвайки да оправи грешката си. — Но доведете го при мен, моля ви. Любопитен съм да се запозная с него.
— Мама е на път за насам, а аз избързах напред да ви уведомя. А, ето че чука. Мога ли да отворя, хер хауптман?
Хелене отвори вратата и Стернау влезе с майка си. При неговия вид по лицето на Главния лесничей се изписа видимо изумление.
— Как — попита той, — този хер е доктор Стернау, синът на фрау Стернау?
— Действително съм аз, хер хауптман — хвана се за думите Стернау. — Пристигнах преди десет минути и бързам да дойда и ви изкажа благодарност от цялото си сърце за добрините и любезното ви отношение към майка ми и сестра ми.
С поглед, все още вперен с удивление в Стернау, Роденщайн понечи да омаловажи нещата:
— Дрън-дрън! Аз трябва да благодаря на фрау Стернау. Тя си даде труда да направи от един стар отшелник що-годе поносим човек, ето защо не ми дължите никакво признание. Впрочем нали сме роднини и за благодарност и дума не може да става. Седнете и ме извинете, че ви оглеждах така изненадано. Представата ми за вас бе съвсем друга.
— Мога ли да попитам каква? — осведоми се Стернау, докато се настаняваше между майка си и сестра си.
— Смятах ви за малък, суховат човечец с фини, одухотворени черти и позлатени очила на носа, а ето че…
Главния лесничей запъна разгневено, защото не можа да намери подходящо продължение на думите си. Стернау вметна усмихнато:
— А ето че пред вас се изтъпанчи един Голиат без очила и одухотворени…
— Стой, спрете, нямах това предвид! — отрече Роденщайн. — Отнасяше се само до ръста. Не можех и да си помисля, че моята фрау Стернау ще има син като Енак. При все това ми е драго в семейството да има такъв исполин. Понеже не ми изглеждате на човек, който припада от дреболии, ще бъда искрен към вас и ще ви кажа, че вече бях известен за вас.
— Охо!
— Да, тази заран. От почитаемата полиция.
— От полицията? — стресна се фрау Стернау. — Каква работа има тя с нас?