Тъй като Стернау знаеше, че е наблюдаван от ротмистъра, се държеше далеч от всяка компания, а и по време на обяда направи само няколко общи забележки по днешното преживяване. Но когато следобед Вердоха предприе разходка с кон, извика Педро Арбелец и приятелите при себе си и сподели с тях подозренията си. Първоначално те помислиха, че се е заблудил, но сетне доводите му донякъде ги убедиха и бе взето решение да наблюдават внимателно ротмистъра и да внимават пред него.
Вечерта протече както предишната, само дето индианката не посмя да отиде в градината. Когато Вердоха пожела лека нощ, Стернау привидно също отиде да си легне, но се върна обратно по стълбите и се насочи към една от стаите, разположени край коридора на приземния етаж. Ако ротмистърът се намираше във връзка с оная сган убийци, беше ясно, че може да се съобщава с тях само през нощта. По тая причина Стернау реши да дебне от засада. Задната врата беше заключена и единствената възможност да се напусне сега сградата бе от предната, тъй че той непременно щеше да забележи Вердоха, колкото и тайно оня да го стореше.
Стернау открехна малко едното крило на прозореца, за да може по-добре да слуша и се отпусна на един стол. Замисли се за родината и своята съпруга, но скоро потисна тези мисли и насочи вниманието си към настоящето. Дълго седя така с остър, бодърстващ ум, докато наближи полунощ.
Тогава му се стори, че долавя някакъв шум в коридора. Наостри слух и чу предната врата — до която бе разположен неговият прозорец — тихо да се отваря. Един остър взор през прозореца му показа фигурата на ротмистъра, който напусна предпазливо къщата и закрачи към портата. Тя не беше заключена, тъй като присъствието на уланите предполагаше достатъчна сигурност и защита. Необходимо бе да я държат отворена, за да могат офицери и войници да поддържат и през нощта връзка помежду си. Ротмистърът излезе на открито. Стернау скочи от прозореца, чието крило отново притвори, и се запромъква след офицера, но не навън в полето, а само до оградата на двора. Можеше да го гледа през нея и виждаше как ротмистърът бърза от огън към огън да обходи час по-скоро постовете. Онзи вървеше отвън, а немецът го следваше отвътре.
При един поглед назад към постройката Стернау забеляза горе на плоския покрив някакъв силует, който бавно крачеше напред-назад. Не можеше да различи чертите, но знаеше, че е Ема. Днес строго й бе наредил да излиза на чист въздух, тъй като твърде много се напрягаше край болния. През деня Ема се страхуваше от среща с офицера и сега, когато любимият спеше, бе решила да се поразходи по покрива на къщата.
Ротмистърът бе прекосил целия лагер и вече би трябвало да се връща, ала той се насочи към южния край на оградата. Какво смяташе да прави там? Защо не вървеше изправен като всеки почтено разхождащ се човек? Стернау го последва отвътре с нечути стъпки и стигна до място, където отвън оградата двама души разговаряха помежду си. Чу някакъв непознат глас да казва:
— Ти самият ни се изпречи на пътя. Та нали щяхме да те улучим!
— Защо не залегнахте от лявата страна?
— Отдясно проломът се вижда по-добре, пък и кой е помислил, че оня ще се окаже толкова проницателен!
— Изглежда едва ли е всезнаещ. А аз не съм в състояние веднага да нахвърля нов план, първо трябва да изчакам и размисля. При това е възможно сеньор Стернау да ме наблюдава. Ето защо не бива да се срещаме повече тук.
— Къде тогава?
— Имаш ли хартия и молив?
— Не.
— Но можеш да четеш и пишеш?
— Да.
— Ето няколко листа и молив, които донесох за теб. Ако човек тръгне оттук към Пролома на ягуара и стигне гората, между първите дървета ще съгледа един не много голям камък. Под него ще отида да пъхна указанията за вас преди обяд или когато въобще е възможно. Имате ли вие някакъв отговор, ще го търся на същото място. Разбрано?
— Да. Но, я кажи, сеньор, каква е оная фигура, дето се разхожда там горе на покрива напред-назад?
— Дори не съм я забелязал. А-а, това е Ема, дъщерята на хасиендерото. След малко ще отида да й направя компания. Други въпроси да имаш?
— Не.
— Тогава върви! Но си отбележи: държите ли се още веднъж така непохватно като тая заран, край на сделката ни. Хапльовци не ми трябват. Лека нощ!
Когато Стернау чу последните две думи, се изтегли по най-бързия начин, промъкна се отново през прозореца и затвори. Беше узнал достатъчно. Подозренията не го подведоха. Гледаше на Вердоха като на смъртен враг. Той беше натоварен от Кортейо и правеше всичко възможно да изпълни заръката. Щастие бе, че Стернау узна тайника за известията, понеже сега лесно можеше да разстрои машинациите на своите врагове. Но какво смяташе да прави ротмистърът на покрива? Беше ли това само една лекомислена забележка или наистина щеше да потърси Ема? Налагаше се да изчака.