— Да, да, така е! Капитанът желае да се бие със сабя, а лейтенантът с пистолет.
— Вярвам го! — усмихна се ведро Стернау. — Аз строших сабята на лейтенанта. Известно му е следователно, че умея да боравя с това оръжие и е избрал пистолети. Склонен съм да изпълня исканията на двамата сеньори, но само при две условия.
— Нека ги чуя, сеньор.
— Ще се бия с капитана, докато някоя рана принуди единия от двама ни да пусне сабята.
— Това вероятно ще бъде потвърдено.
— А с лейтенанта ще стреляме от късо разстояние с две заредени цеви. Дистанцията е три крачки, като всеки има два куршума.
— Боже мой, сеньор, по тоя начин отивате на сигурна смърт! — обърна внимание офицерът. — Изплъзнете ли се от капитана, от лейтенант Пардеро няма измъкване. Той е най-добрият стрелец с пистолет, който познавам.
— Може да има и по-добър от него — засмя се Стернау. — Не се безпокойте, аз не се страхувам от лейтенант Пардеро! Останалото уговорете със сеньор Мариано, който ще има любезността да бъде мой секундант.
— А свидетели, безпристрастни?
— Нямаме нужда!
— Лекар?
— Също не. Впрочем аз самият съм лекар.
Офицерът тръгна. Когато се отдалечи, Стернау потърси Мариано, за да го въведе в нещата. Младият мъж изрази готовност да секундира и отиде да намери секунданта на двамата противници. Не мина много време и той се върна с известието, че условията на Стернау са приети. Като поканен на дуел, последният имаше правото да занесе собствените си револвери и тъй като бе сигурен в тях, се чувстваше уверен в успеха.
От този миг той не се отдели от прозореца на стаята си. Знаеше какво ще се случи и държеше изхода на хасиендата под око. Когато слънцето достигна връхната си точка, капитанът се метна на коня и се отдалечи. Стернау подозираше, че възнамерява да пъхне писмо под камъка и нареди да изведат и неговия кон. Едва бе изчезнал капитанът на северния хоризонт, Стернау препусна на юг. И двамата имаха за цел да заблудят останалите, понеже мястото, където се намираше камъкът, бе разположено на запад.
В момента, от който вече не можеше да бъде видян, Стернау се насочи на запад и пришпори коня към най-голямата бързина, на която бе способен. Искаше му се да стигне там преди капитана. И понеже не се изключваше вероятността неговият съучастник да е наблизо, се изискваше най-голяма предпазливост. Колкото повече наближаваше, толкова по-внимателен ставаше Стернау. Той отбягваше всички открити терени и грижливо се прикриваше. Накрая слезе от коня, поведе го в един шубрак и там го върза. Сетне продължи пътя си пеша. Когато се озова в близост до камъка, легна на земята и запълзя тихо и предпазливо. Най-после го забеляза и описа широк кръг около него. Убеди се, че няма подслушвач и си потърси скривалище.
На разстояние не повече от десет крачки от скалния блок се извисяваше висок кедър, чийто увиснали клони не бе трудно да се достигнат. Стернау се метна горе и успя да се прикрие така добре, че бе невъзможно да бъде видян. Едва го бе сторил и прозвуча конски тропот. Звукът замря нейде пред дърветата. Ездачът скочи от седлото и закрачи стремително към камъка. Приповдигна го и пъхна един сгънат лист. После върна камъка в първоначалното положение, отиде при коня си и препусна. В следния миг Стернау се спусна от дървото, измъкна бележката, разгърна я и прочете:
«Днес точно в полунощ при ладрийос. Но непременно. Наложително е. Утре сме в целта.»
Подпис липсваше. Стернау сгъна акуратно бележката както си беше и я пъхна под камъка. Сетне заличи следите си и се върна при коня, за да го възседне и препусне в галоп към хасиендата. Когато стигна там капитанът още не се бе върнал. Вердоха се прибра едва след доста време, без и понятие да си има, че тайната му вече е разкрита. Много бе вероятно дори да не е разбрал, че Стернау е напускал хасиендата.
Значи срещата на бандитите щеше да се състои при ладрийос. Ладрийос е испанска дума и означава тухли. Древните жители на Централна Америка са строяли своите пирамиди и градове най-вече от печени на слънце тухли, наричани от тях адобе, ала от испанците — ладрийос. И днес човек все още се натъква на руините на такива градове от адобе и се диви на изкуството, с което ония народи са умеели да строят. Тук-таме из девствените гори сред саваните или скалистите пущинаци се среща някоя самотна, полу- или изцяло разрушена зидария, която се състои от ладрийос и служи като свидетел, че по-рано тези диви пущинаци са били застроени и обитавани.
В близост до хасиендата също имаше едни такива руини. Те се намираха най-много на половин час път от къщата, посред скалист лабиринт, така буйно обрасли от тръни и увивни растения, че бяха непроходими. Но малко пред срутената фронтална стена на някогашната постройка имаше едно дълбоко хлътване, чиято кръгла форма навяваше мисълта, че тук е била засипана някаква шахта. Дупката беше достъпна, а периферията й бе обградена от гъсти храсталаци. Стернау смяташе, че срещата ще се състои тук. Той не каза никому нито дума за това, което бе узнал и прекара целия следобед край болния. Гърмящата стрела сърдечно се зарадва на срещата със своя брат и тъй пълно бе възстановил спомените си, че можа да разкаже приключението от Пещерата на кралското съкровище. Ема донесе скъпоценностите и Стернау се удиви на великолепното богатство, превърнало бедния някога ловец в милионер.