— О, беше дори полицейски комисар от Великото херцогство Хесен, който ме запита дали при мен не живее някой си доктор Стернау.
Стернау кимна.
— Помислих си нещо такова.
— Наистина ли? — запита Роденщайн. — Значи има някаква причина полицията да се интересува от вас?
Запитаният се усмихна спокойно.
— Мога ли да зная дали хер комисарят не е изложил такава причина?
— Да, да, така е, дори няколко. Той каза, че има обява за залавянето ви във връзка с опит за убийство, грабеж и така нататък.
— Боже мой, страх ме е! — извика сестрата.
— Но това е невъзможно! — заяви майката. — Ще съумееш ли да го обясниш, сине мой?
— Нямах време да споделя тези неща с теб и Хелфне. А и хер хауптманът трябваше да бъде информиран, затуй изчаках тоя миг, за да обясня на всички ви едновременно. Имате ли четвърт час свободно време, хер хауптман?
— И десет часа, ако поискате, хер доктор! Говорете, без да се притеснявате!
— Тъй, това, което ще ви разправя, е цял роман.
Стернау описа изчерпателно преживелиците си, сподели мислите и дръзките заключения, които бе направил и така ги плени с разказа си, че дори капитанът забрави любимите си ругатни. Накрая обаче възмущението му нарасна до такава степен, че повече не можеше да се сдържа. Скочи, тръгна възбудено из стаята и извика:
— Исусе, каква сбирщина мошеници и нехранимайковци! Да можеха да ми паднат, о, щях да им дам да се разберат! Гърлата им ще прережа, ще ги обезглавя, един до друг ще ги избеся! Та минахте значи границата?
— Да. Най-напред се представих в Париж на пълномощния министър, разказах му всичко и го помолих за подкрепа. Той ми даде подробни указания какво да сторя у дома, за да се предпазя от преследване и защитя наследството на графинята.
— А тя самата? Къде е сега? Още ли е болна? Говорете, докторе!
— Веднага щом минах германската граница, взех мерките, както ме бе посъветвал пълномощният министър. Направих донесение до Испания за извършеното престъпление. Сетне потеглих с графа, дъщеря му и верните им спътници за Майнц, където ги оставих на хотел, за да потърся по-напред майка си и сестра си.
— Те в Майнц ли са? — въодушеви се капитанът. — Всички дяволи, но защо пък в Майнц? Аз да не би да съм без сърце, а? Нямам ли стаи, залък хляб за тези хора, а? Ако не заминете веднага за Майнц и не ги доведете при мен в Райнсвалден, ще отида лично и ще ви отмъкна графинята-милионерка под носа, можете да бъдете уверен в това! Имате ли багаж със себе си?
— Да.
— Много? Ще ви стигне ли една кола?
— Сигурно ще стигне.
Роденщайн отвори шумно прозореца и викна към двора:
— Хайнрих, запрегни два файтона и една товарна кола! След четвърт час се тръгва за Майнц!
— Но, хер хауптман — протестира Стернау, — аз трябва искрено…
— Я стига празни приказки! — прекъсна го Главния лесничей. — Тук аз съм господар на къщата! Да видим накратко как стоят нещата. Бяхте ли решил къде ще отведете компанията си?
— Не.
— Ще ви бъде ли достатъчно добре в моето лесничейство или не?
— За недобре не може и да се говори. Мисля си само да не ви бъдем в тежест…
— Оставете си вашето «в тежест» вкъщи! Идвате в Райнсвалден, и то още днес, свършено! За вас, графа, графинята и фрау Стернау, значи четири души — един файтон. За мен, фройлайн Стернау, Алимпо и Елвира, също четири души — вторият файтон. Има място за всички и ние идваме с вас. Баста! Стаите за гости са в порядък. Каквото има друго да се прави, ще бъде направено, докато Хайнрих впряга конете. А сега, скъпа фрау Стернау, погрижете се преди всичко Друго хер докторът и братовчед да получи нещо за ядене! Вървете, засега повече нямам нужда от вас! Аз трябва само да сваля работното си яке и да сложа нещо друго! Виждате, братовчеде, че говоря открито и много не се церемоня. Надявам се и вие да се държите по същия начин с мен и тогава ще се разбираме отлично.
Не след дълго през портата излязоха два файтона, последвани от празна товарна кола. Кортежът потегли в тръс към Майнц и като стигна там, спря пред хотел «Английски двор». Пасажерите слязоха и се отправиха към ангажираните от Стернау стаи. В първата завариха управителя и жена му.
— А, това са мосю Алимпо и неговата добра Елвира? — попита капитанът, като забеляза съпружеската двойка.
Управителят чу имената и разбра, че става въпрос за тях. Направи дълбок поклон и отвърна:
— Mira! Soy Juan Alimpo y esa es mi buena Elvira. — Погледнете тук! Аз съм Хуан Алимпо, а това е моята добра Елвира!
— Ах, дявол да го вземе, аз не знам думица испански — изруга капитанът. — Изобщо не помислих за това!