— Хм! — промърмори Пардеро, като сведе замислено поглед към лъка на седлото.
— Е? Говори откровено!
— Щом заповядваш, ще ти кажа искрено, че държането ти относно тая работа не бе такова, та да се мисли противното.
— Правилно. Признавам, че немецът имаше право. Тази пряма изповед все пак малко стъписа Пардеро.
— Значи вярно било! — изрази учудването си той.
— Да, и ако тоя превантивен замисъл бе успял, двамата с теб сега щяхме да сме си притежатели на ръцете, а немецът и секундантът му да са отишли по дявола. И трябва да ти кажа, че получих заповедта да обезвредя Стернау и неговите придружители от много високопоставена и влиятелна личност.
Умело подхвърлени, последните думи трябваше да склонят Пардеро да окаже помощ на капитана.
— Звучи изненадващо — рече лейтенантът. — Мога ли да науча името?
— Засега още не. Тоя Стернау е нещо повече, отколкото изглежда. От неговото изчезване зависи успехът на важните планове със значителни последици и онзи, който осъществи или съдейства за изчезването му, ще може да разчита на трайна признателност. И можеш да бъдеш сигурен, че не бих се подхвърлил на такъв риск, ако не знаех, че по тоя начин пред мен се открива блестящо бъдеще.
Капитанът преднамерено изговори тая лъжа. Като твърдеше, че се отнася за висше поръчение, той се представяше като пълномощник, чийто дела не могат да бъдат обсъждани. А като говореше за трайно възнаграждение, си гарантираше подкрепата на Пардеро, който нямаше представа, че думите на началника му са само един блъф.
— И смяташ, че аз също ще бъда възнаграден, ако ти окажа съдействие? — попита Пардеро.
— Разбира се. Дори ще бъдеш двойно възнаграден, също както и аз. На първо време можем да се надяваме или на бързо повишение, или на значителна парична отплата, а пък после и за нас ще е удовлетворение да докажем на тия типове, че сме в състояние да си отмъстим. Значи мога да разчитам на теб?
— Напълно, капитане! С най-голямо удоволствие се поставям на твое разположение, само кажи какво трябва да направя.
— Това и аз самият още не зная. Преди всичко искам да разбера защо моят повереник днес не дойде.
— Сега с него ли ще се срещнем?
— Не. Най-напред ще му дадем знак, че искам довечера да говоря с него. Тогава ще узная какво го е възпрепятствало и после ще действам. Това е причината да не мога днес да потегля за Монклова, а чак утре.
— Стернау как е подразбрал какво му готвиш. Да не би твоят човек да го е издрънкал?
— Не, той е сигурен. По-скоро мисля, че Стернау ни е подслушал. Трябва случайно да се е намирал на мястото, където разисквахме тия неща. Ето защо за днешния разговор ще избера друго. Хайде!
Пардеро бе принуден засега да се задоволи с тези недомлъвки и последва капитана, който пришпори коня си.
Скоро след като офицерите бяха потеглили от хасиендата, Стернау и лейтенантът също яхнаха конете и поеха към камъка по същия път, по който вчера немецът бе яздил. Скриха животните на мястото, което вече бе ползвал и се насочиха към камъка. Лейтенантът се покачи на кедъра, а Стернау се прикри зад няколко храсталака, които предлагаха добро укритие. Почакаха доста време, преди да доловят тропот от приближаващи коне. Ездачите спряха в окрайнината на горичката, слязоха и се запътиха насам. Бяха Вердоха и Пардеро. Останаха заслушани за няколко секунди дали в околността нещо не се движи, след което се върнаха обратно при конете и препуснаха. Двамата съгледвачи напуснаха скривалищата си и Стернау измъкна листчето.
— Пардеро беше с него! — каза лейтенантът. — Значи е посветен. Мога ли да прочета бележката, сеньор?
Стернау вече бе прехвърлил набързо думите и му подаде хартията. Текстът бе следният:
«Остани в близост до това място. Към полунощ ще се срещнем при камъка. Мисли му как ще се оправдаваш.»
Шрифтът бе трудно четлив и грубоват, тъй като Вердоха е бил принуден да пише с лявата ръка. И този път липсваше подпис. Лейтенантът запита Стернау:
— За онзи, който трябваше да застреля вас и сеньор Мариано, ли е предназначена записката?
— Да.
— И той ще я намери?
— Не.
— Значи не възнамерявате да я положите обратно под камъка? Аз бих го сторил, за да подслушам сетне среднощния разговор.
— Това е невъзможно, тъй като въпросният мъж няма да дойде. Той е вече в моя власт, намира се в хасиендата като пленник. Да вървим при конете! Сега огледахте двамата убийци със собствените си очи, а по пътя към дома ще ви разкажа всичко.
Онова, което лейтенантът чу, предизвика у него най-дълбока погнуса.