— Вината на обвиняемите е доказана — обяви председателят. — Според законите на страната Вердоха заслужава смърт. Доколко Пардеро е съпричастен, нека не разследваме. Ние заседаваме само като Съд на честта. Задачата ни следователно не е да накажем, а само да решим дали ще продължаваме да служим с тези двама души. Що се отнася до мен, заявявам с цялата си категоричност, че напускам, и то от настоящия миг.
— Отказвам да ви освободя от служба! — извика Вердоха.
— Не можете да задържите нито мен, нито някой друг, защото съм убеден, че примерът, който давам, няма да остане без последствия.
— Нека посмеят! — избухна Вердоха. — Ба! Как ли не! Вахмистърът Рандосо се бе изправил.
— Аз също заявявам, че не желая да служа повече под командата на мерзавци — каза той, и се надявам, че всички войници ще сторят същото.
Вердоха надигна глас за бурен протест, ала бе заглушен от многогласен възглас, с който унтерофицери и войници заявяваха, че не искат повече да знаят за Вердоха и Пардеро, искат лейтенанта за капитан. Когато тишината бе отново възстановена, лейтенантът заговори:
— Приемам оглавяването на ескадрона и ще попълня офицерския състав в последователен ред. Хуарес ще получи моя доклад и ще реши дали тази временна заповед ще запази валидността си. С това нашият Съд на честта изпълни своето задължение. Подбудителите-убийци заедно с техните съучастници нека предадем за наказание на тези, срещу които е бил насочен заговорът. Те ще останат тук с всичко, което е тяхно лично имущество. А ние след четвърт час потегляме за Монклова.
Тази заповед бе посрещната с всеобщо ликуване. Пленниците бяха отведени обратно в затвора, а лейтенантът се упъти към стаята си, за да изготви и изпрати час по-скоро доклада до Хуарес. Сетне се сбогува сърдечно с обитателите на хасиендата и препусна начело на своя ескадрон.
Когато Вердоха се видя отново заключен с Пардеро в стаята, душевното му състояние не бе за описване. Кръвта кипеше във вените му, тъй като се чувстваше унизен по начин, изискващ най-ужасно отмъщение. Но все пак имаше достатъчно самообладание да не го покаже външно пред Пардеро. Онзи стоеше до прозореца и гледаше навън.
— Двама вакуероси, въоръжени до зъби, стоят отвън — оповести той. — Мислят, че можем да се измъкнем. Но я ми обясни поведението си, Вердоха!
— В какъв смисъл? — попита привидно спокоен отстраненият ротмистър.
— Бяхме унижени по нечуван начин, а ти се примири с решението. Започвам да се съмнявам в истинността на онова, което ми каза. Говореше за височайша опека, трайна във времето отплата…?
— Пардеро, нима трябва да те нарека слабоумен? Та не осъзнаваш ли, че цялата тая работа е само едно отминало събитие, един неприятен наистина инцидент, но който трябва да ни е безразличен? Оня новоизпечен капитан действително има правото да действа по начина, по който го стори, ала изгубеното днес — утре ще възстановим стократно. Аз имам нареждането да обезвредя определени персони при каквито и да е обстоятелства и това ще стане, въпреки че съм принуден да изтърпя настоящата неприятност. Затова пък и възнаграждението ще бъде толкоз по-голямо.
— Сигурен ли си? Как ще искаме да обезвредим лица, в чиято власт се намираме? Та те могат да ни убият.
Вердоха наистина хранеше същото опасение, но не биваше да остави да се забележи. Той се постара да успокои Пардеро, което в края на краищата също му се удаде. Много добре знаеше, че при Хуарес повече не може да се надява на нищо, а и при противниковата партия щеше да бъде посрещнат с недоверие и оттам поставен под таен надзор. Ето защо реши да изостави военната служба и да се посвети само на две задачи. Едната бе да заслужи имението, което му бе обещал Кортейо, а другата се отнасяше до Ема, с чието притежание искаше да се обезщети за презрението, с което му бе отвърнато. Но за тая цел се нуждаеше от помощ. Беше му необходим спътник, на чиято вярност и привързаност да може да разчита и това щеше да е Пардеро. По тая причина опитваше той да го оплете в мрежите си, по тая причина и сега подхвана:
— В действителност съм напълно доволен от онова, което се случи. За мен службата бе пречка да изпълня тежката задача, а сега тази пречка е отстранена и мога спокойно да действам. Знаеш ли на колко възлиза дългът ти към мен, Пардеро?
— Хм, стана няколко хиляди сребърни пиастра.
— Които никога не би могъл да ми върнеш, ако останеш такъв, какъвто си. Помогнеш ли ми да реша задачата си, опрощавам паричния ти дълг и разчитай още на повишение и възнаграждение! Освен това има и друга, още по-приятна награда — Каря, красивата индианка!