— Caramba! Ако сдържиш това обещание, изцяло съм твой.
— Можеш да се осланяш със сигурност. Що се отнася до опасението, че ще ни пречукат, то е неоснователно. Ние ще се отървем и после… действаме!
По устните на Вердоха заигра усмивка на сатанинска радост. Той вече витаеше в предвкусата на отмъщението, а и Пардеро се отзова:
— Позорът, който ни навлякоха днес, изисква подбрано възмездие. Какво смяташ да правиш?
— Точно това, което сега са сторили с нас. Ще ги заловя и отведа на място, където ще изпитат до дъно цялата радост на тъмницата. А именно: недалеч от моята хасиенда се намира древен мексикански жертвеник — една пирамида, чиято вътрешност е прорязана от ходници и кухини, които само аз познавам. Това е тайна, която се предава в моята фамилия по наследство. В тези кухини ще чезнат от глад и жажда нашите пленници. Натам ще отведем и двете сеньорити — Ема и Каря.
— Ти си същински Сатана, Вердоха — ухили се цинично Пардеро, — ама си ми приятен!
— Така е, ние ще бъдем като два демона. Но аз не се ръководя само от чувството за отмъщение, а преследвам и друг кроеж. Обещани са ми големи работи за обезвреждането на тримата мъже. Ще сдържат ли хората обещанието? Но в такива смутни времена като сегашните човек трябва да е предпазлив. Ако очистя тримата, а ония ми откажат възнаграждението, няма да мога да сторя нищо — просто аз ще съм измаменият. Но докато са живи и се намират в моя затвор, мога смело да се появя и поискам възнаграждението. Както виждаш, действам твърде внимателно в моя и твоя полза.
— Да, ти си находчив, предпазлив, хитър и умен — качества, които ме изпълват с доверие и убеждават, че плановете ни ще успеят. Сега напълно можеш да разчиташ на мен. Но ние двамата все пак не сме в състояние да отвлечем трима здрави мъже и две момичета.
— Това не ме притеснява. В нашето благословено Мексико има немалко обесници, които за шепа сребърни долари с готовност ще се поставят под наша команда.
— А преследването? Защото нас ще ни преследват!
— Ха, това пък още по-малко ме безпокои. Ние ще яздим през пустинята Мапими, а там няма кой да ни преследва, можеш да бъдеш уверен.
— През Мапими! — изтръпна Пардеро. — Значи да идем на сигурна смърт.
— Не бери грижа. Познавам пустинята като джоба си. Тя не се състои само от пясъци и скали, както се разправя, а се срещат и горски масиви, в които има достатъчно вода и плодове да не пропадне човек.
Докато двамата тъкмяха кроежите си, самите те бяха предмет на съвещание в трапезарията. Провеждаше се обсъждане какво следва да се прави. Мариано съветваше да ги разстрелят, ала другите бяха против. Вярно, затворниците бяха замислили убийство, но не бяха го изпълнили. Впрочем още не се знаеше и как ще реагира Хуарес в тоя случай. Най-добре бе да се мине без проливане на кръв, пък и нали със загубата на ръцете вече бяха достатъчно наказани. Така бе решено да им задържат оръжията и да ги пуснат да си вървят, но след два дни. Тази предпазна мярка бе да нямат възможността да отидат при Хуарес преди изпратения днес куриер.
Що се отнася до пленените им съпричастници, Стернау пожела да се изпълни даденото им обещание. Те получиха конете си, ала ножовете, ласата, пушките и револверите им бяха отнети. После ги пуснаха поединично да заминат — според тежестта на раните им, но под най-строга закана, че всеки, мярнал се още веднъж в близост до хасиендата ще бъде незабавно застрелян.
На третия ден Вердоха и Пардеро бяха изведени от затвора им и изправени пред събраните обитатели на хасиендата. Стернау ги запозна с решението, взето по отношение на тях, след което ги освободиха. Те препуснаха мълком, поставяйки си за цел лежащия в южната част на провинция Коауила град Салтильо. Там се погрижиха да сменят униформите с обикновено облекло. После изчезнаха.
Десета глава
Отвличането
След времената на вълнение в хасиендата Дел Ерина настъпиха няколко седмици спокоен живот. Стернау не поиска да замине преди възстановяването на Антон Унгер. Та нали и най-малкото непредвидено обстоятелство би могло да постави под въпрос не само оздравяването, но и живота му. След четиринадесет дни болният се бе оправил дотам, че можеше да напуска леглото, следващите осем дни му бе позволено да се разхожда из градината, а когато мина още една седмица, опитваше сили в по-дълги разходки.
Умствено се бе възстановил напълно и от мига, в който паметта му се бе пробудила отново, в него живееше само една мисъл — да отмъсти на Алфонсо де Родриганда. Ето защо не пусна приятелите да заминат. Искаше да се присъедини към техния поход на отмъщението и тъй като не можеше да го стори преди да е укрепнал за ездата, бяха принудени да изчакат. Засега разтърсването, което вървежът на коня предизвикваше в мозъка му, още бе непоносимо и той трябваше да привиква с цената на бавно напредващи упражнения.