Така минаха още няколко седмици. През това време Мариано Кореспондираше със своята годеница. Беше й писал два пъти и получил отговорите й. Тя го съветваше и занапред да се доверява на водачеството на Стернау и го уверяваше в своята любов и вярност.
Преди да предприеме ездата си до Мексико, Стернау бе писал от Веракрус на своята съпруга и я бе помолил да адресира следващото си писмо до своята приятелка Ейми Дридън, от чиито ръце при всички случаи щеше да го получи, където и да се намираше. Днес Мариано отново получи писмо от любимата. Пликът беше доста обемист и когато испанецът го отвори, намери и едно, предназначено за Стернау.
Писмото бе дошло от родината, от Райнсвалден. Съдържанието изпълваше няколко ситно изписани листа. Имаше един лист и до капитан Унгер, на едната страна на който бе писала съпругата, а на другата малкият Курт. Розета разказваше, че у дома всичко е наред и бъбреше непринудено за този и онзи. Стернау изчете писмото, сгъна го, пъхна го във вътрешния джоб и излезе да си улови най-необуздания кон. Метна му се и се понесе по ширната савана. Искаше да бъде сам с мислите си.
Първоначално Антон Унгер бе носил върху раната си, породена от операцията на черепа, парче варена кожа, която по-късно бе заменена със златна пластина. Ежедневно той правеше със Стернау предпазливи ездови излети, при което заякна дотам, че скоро оставяше зад себе си значителни разстояния, наистина върху кротък кон с равен ход. Стернау определи деня на отпътуването — щяха да останат в хасиендата Дел Ерина още една седмица.
Тези седмици бяха за Ема и любимия време на щастие и двамата хранеха безкрайна привързаност към Стернау, комуто го дължаха. Тъй като Педро Арбелец бе назначен от Хуарес за управител на хасиендата Вандакуа, често правеше посещения на съседното имение. Един ден там присъствието му отново стана необходимо. Но той искаше преди заминаването на бъдещия си зет да му се радва колкото може повече. Ето защо го помоли да го придружи. Понеже вече наближаваше времето за здрачаване, щяха да се върнат едва на другия ден. Двамата яхнаха конете.
Малко след като бяха напуснали хасиендата, Стернау забеляза от прозореца си в зрителното поле да се появява самотен ездач, който яздеше бързо към имението. Когато приближи, немецът различи, че е улан, и то офицер. Без да се бави, Стернау отиде при останалите, които вече се бяха събрали в трапезарията и ги уведоми за пристигането на непознатия.
След късо време онзи влезе с коня в двора и бе посрещнат от Ема, като стопанка на къщата.
— Това ли е хасиендата Дел Ерина? — попита той след първия поздрав.
— Да — отговори му Ема.
— Чийто притежател се нарича Педро Арбелец?
— Така се казва. Аз съм негова дъщеря.
— Тогава позволете да ви съобщя, сеньорита, че аз съм бърз куриер, изпратен от Хуарес с известия до Монклова. Хуарес каза, че сеньор Арбелец с удоволствие би ми оказал гостоприемство, ако не съумея да стигна целта си преди падането на нощта.
— Но това се подразбира от само себе си, сеньор. Татко наистина отсъства, ще се върне едва утре, но вие ще намерите всичко необходимо за вашето удобство. Предайте, моля, коня си на вакуерото и елате с мен в залата!
Той я последва горе с държане на благородник, където тя го представи на присъстващите сеньори. Офицерът се настани и се включи във вечерята. В разговора взе малко участие, а когато Стернау го запита за настоящото местопребиваване на Хуарес, отвърна уклончиво:
— Дипломатически и военни причини понякога запретяват отговарянето на подобни въпроси, сеньор. Хуарес не иска да се знае къде се намира.
Отговорът прозвуча изненадващо. Стернау му хвърли изпитателен поглед и се отказа от всякакъв по-нататъшен разговор с него.
След известно време непознатият заяви, че желае да си легне, тъй като в зори трябва да е отново на път и бе отведен до стаята си от старата Мария Хермоес. Но той не се разсъблече за спане, а се изтегна в хамака и запали цигара. Когато я допуши, последва втора, трета и четвърта. Така продължаваше да пуши, ослушвайки се към коридора, докато постепенно настъпи полунощ. Сега взе една свещ, отиде до прозореца и описа с нея кръг. Извърши процедурата още два пъти, сетне я угаси. Няколко минути по-късно по стъклото бе хвърлен малко пясък и той отвори.