— Е, но може би пък говорите малко френски? — попита Стернау.
— Само в краен случай!
— Тогава ще можете да се разбирате достатъчно. Тези хорица горе-долу знаят френски. Но да влезем, моля!
Стернау отвори съседната стая и представилата им се гледка ги разтърси дълбоко.
Пред дивана, до който грижлива ръка бе сложила мека възглавница, бе коленичила Розета. Тя беше сключила ръце и се молеше, движейки безмълвно безкръвните си устни, с отправен нагоре поглед. Изпитото й лице бе с почти неземна красота.
— Колко тъжно! — прошепна капитанът. — Ох, човек трябва да набучи на кол тия негодяи и живи да ги пече! Но ако не от мен, ще си го получат на небето!
— О, Боже мой — промълви фрау Стернау и от очите й потекоха едри сълзи. — Бедното, клето дете! Да молим Бога да й помогне!
Хелене не каза нищо. Побърза да отиде до дивана, коленичи до Розета, прегърна я любвеобилно и заплака. Майката също приближи. Двете жени изправиха болната и я настаниха на дивана. Но тя тутакси се плъзна в молитвеното си положение на възглавницата. Граф Мануел седеше на един стол наблизо. И макар фигурата му да не бе така изпосталяла както по-рано, а лицето му много по-пълно, вследствие добрите грижи в Париж, то празният му, нищо не говорещ поглед, пронизваше сърцето.
— И казвате още не сте опитал вашето противосредство? — попита Роденщайн.
— Не — отвърна Стернау. — В Париж и по път ми липсваше подходяща обстановка и необходимите грижи.
— И се надявате да помогне?
— Надявам се, въпреки че отровата се е разпространила из тялото. Веднага ще се заема с лечението. Е, смятам да потегляме, хер Хауптман.
Багажът, който бе взел със себе си Стернау, натовариха на колата с ритлите. Капитанът уреди сметката и напуснаха хотела. Докато пътуваха по една от главните улици, Главния лесничей даде знак на кочияша да кара до файтона на Стернау. Така имаше възможност да разговаря с него.
— Братовчеде — рече той, — погледнете отсреща вдясно. Виждате ли човека със сивото пардесю?
— Онзи с чадъра под мишница? Кой е той?
— Полицейският комисар. Той ни забеляза и съм готов да се обзаложа, че скоро отново ще го видим в лесничейството, защото той вече си е направил заключението, че вие сте очакваният доктор Стернау.
Действително, докато минаваха, човекът спря. Намести очилата си и когато отминаха, обърна се с иронична усмивка и се отправи към Съдебната палата.
Роденщайн и гостите му обаче продължиха невъзмутимо и не след дълго пристигнаха в Райнсвалден, където стаите им ги очакваха подредени, тъй като майката на Стернау бе заръчала на фрау Унгер да подготви всичко.
Остатъкът от деня бе използван за настаняване, а вечерта приятелите се събраха да обсъдят по-подробно испанските приключения, отколкото бе възможно първия път. Алимпо и Елвира отсъстваха, понеже дежуряха във вестибюла на болните. При тях беше и малкият Курт, който бързо бе допаднал на двамата испанци. Той от дълго време получаваше уроци по френски от райнсвалденския учител и се радваше да разговаря и се разбира криво-ляво на тоя език с Алимпо и неговата Елвира.
Хората си легнаха доста късно, следствие на което на заранта позакъсняха със ставането. Капитанът беше първият, който се появи в двора на замъка. Той завари Лудвиг да храни кучетата и се приближи.
— Едно… две… четири… шест… седем… осем кучета — преброи Главния лесничей. — Но едно липсва!
— Хер хауптман, то е… аз… аз…!
Обхванат от неописуем страх, Лудвиг запъна посред изречението.
— Е, какво има? — запита сурово Роденщайн.
— Аз… едно… едно липсва!
— Това вече видях! Кое по-точно?
— Валдина. Тя е… хм, тя е… мъртва.
— Мъртва? Гръм и мълния? Че от какво пък е умряла? Та тя си беше съвсем здрава!
— Тя… тя…
— Е, и какво тя? Да не би да е преяла?
— Да, точно така, хер хауптман.
— Чумата да го тръшне! От какво пък преяде?
— От… един… от един куршум, хер хауптман — гласеше отговорът.
— Какви ги дрънкаш! Куче да яде куршуми?
— Тогава сигурно е умряла от някоя трева, която е яла. Хер хауптман, аз съм едно голямо магаре! Защото куршумът беше от мен. Трудно ми е да го кажа, ала няма как. Вчера аз убих Валдина.
— Хиляди гранати! Защо? Да не би внезапно да е побесняла?
— Не — изхленчи Лудвиг, — аз бях лудият, в мен се всели кучешкият бяс. Затова застрелях кучето вместо лисицата.
— Да, старият ловец застрелял кучето, а малчуганът през туй време повалил лисицата.
— Значи вече знаете, хер хауптман? Да, това си беше един свински изстрел. Чувствам се опразнен от всичко, сякаш сте ме прогонил от служба.