След като офицерът напусна трапезарията, разговорът едва сега се подхвана както трябва. Неговото присъствие не бе действало благотворно. В очите му имаше нещо пронизващо, в гласа — нещо остро, отблъскващо. Най-замислен определено беше Стернау. Какво говореше в него срещу непознатия — не можеше да си изясни. Униформата не му прилягаше добре, сякаш бе правена за някой друг. Но повече нямаше какво да каже.
След като хората се бяха разотишли да почиват и Стернау се озова в стаята си, закрачи замислено напред-назад. Чувстваше някакво безпокойство, което не успяваше да схване. Знаеше само, че е свързано с присъствието на офицера.
Беше ли човекът наистина офицер? Вердоха и Пардеро бяха заминали с мисли за отмъщение, а откак Арбелец управляваше хасиендата Вандакуа, Дел Ерина се бе оголила откъм вакуероси. Стернау реши да бъде нащрек. Измъкна се навън в коридора и се ослуша пред вратата на непознатия. Той изглежда спеше, тъй като не се долавяше ни най-малък шум. Стернау се прокрадна обратно и се спусна в двора да направи една обиколка и види дали всичко е наред. Нямаше и представа какво му предстои.
А ето как стояха нещата. Бе заник слънце, когато от посока Салтильо приближаваше въоръжена група ездачи. Тя наброяваше дванадесет души, начело на които яздеха… Вердоха и Пардеро. Мъжете бързаха към хасиендата Дел Ерина и след като мръкна спряха край гора, в чийто най-външен ъгъл се намираше камъкът, служил на капитана за поща. Там слязоха от конете, поведоха ги между дърветата и ги вързаха. Двама останаха на пост, а другите осем последваха двамата предводители пеша към хасиендата. Вердоха и Пардеро тихо си шепнеха.
— Добре все пак, че нашите униформи все още се намираха в града — рече капитанът. — Така стана възможно Енрико да се промъкне като шпионин, а ние да бъдем уведомени за всичко, преди да сме започнали.
— Стига само да не го прозрат! — вметна Пардеро.
— Аз не се притеснявам. Енрико е изпечен мошеник, няма да се издаде ни с поглед, ни с мимика. Предчувствам, че всичко ще приключи благополучно.
Беше новолуние и следователно тъмно. Мъжете дебнеха край хасиендата и отидоха откъм задната й страна, когато бе почти полунощ.
— Там горе са стаите за гости. Там са го настанили — произнесе тихо Пардеро. — Скоро ще ни даде знак. Дали междувременно да не се прехвърлим.
— Добре. Ще се крием в някой тъмен ъгъл.
Другите трябваше да останат отвън и се снижат до оградата. Двамата се прехвърлиха отвъд и се промъкнаха към близкия ъгъл. Едва се бяха спотаили и чуха леко хрущене по пясъка в двора. Беше Стернау, който идваше насам.
— Клекни, ниско! Някой идва! — прошепна Вердоха. Стернау приближаваше бавно и тихо, спря до ъгъла на сградата, ослуша се известно време към другата страна и продължи да крачи.
— Той беше! — прошушна Пардеро. — Какво да правим?
— Да го спипаме! Ще го поваля с приклада. Там горе ще ни създаде повече работа отколкото тук, където ще го изненадаме.
— Но ако почувстват липсата му?
— Няма да я почувстват. Всички са в леглата, а той самоинициативно е излязъл да поразузнае. Внимавай!
Вердоха хвана с лявата ръка двуцевката си за цевта и започна да се промъква тихо след Стернау. Тук в пясъка бе израсла такава гъста трева, че стъпките му не се чуваха. Стигнал непосредствено зад Стернау, той се сниши за миг, за да огледа фигурата на светлината на звездите, прецени вярно разстоянието и скочи.
Слухът на Стернау бе остър. Той чу зад себе си лек шум и се обърна. Но точно в този миг върху главата му се стовари такъв силен удар с приклад, че той незабавно рухна без да издаде звук.
— Пардеро! — повика полугласно бившият капитан. — Ела!
— Оправи ли го?
— Да. Вече го вързвам. Можеш да ми заемеш една запушалка за уста!
След няколко мига Пардеро донесе поисканото.
— Ето! — каза той. — Дотук протича добре. Тоя исполин беше единственият, който будеше опасения. Сега останалите няма да ни отворят много труд. Ах, там Енрико дава знака!
В този момент тъкмо се видя трикратният кръг светлина, който мнимият офицер описа на прозореца си. Сетне свещта угасна.
— Къде да настаним Стернау? — запита Пардеро.
— Просто ще го оставим в ъгъла, в който се намирахме. Там ще е на сигурно място. Вързан е здраво. А може и да съм го пречукал. Така или иначе не може да ни се изплъзне.
След като замъкнаха Стернау, Вердоха хвърли малко пясък по прозореца, на който преди туй се бе появил светлинният сигнал.
— Енрико?
— Да — отговори се тихо отгоре. — Всичко наред ли е?