— Спусни връвта!
Докато Енрико спускаше от прозореца връв, Пардеро получи от чакащите отвън мъже една въжена стълба. Тя бе вързана за връвта, изтеглена и закрепена здраво горе.
— Ще издържи! — прошепна отгоре Енрико.
Вердоха започна да се катери и когато стигна прозореца, извести:
— Имахме късмет. Стернау е вече в ръцете ни. Дебнеше около къщата, но аз го халосах и вързах.
— Това е добре. Той е силен мъж и ме безпокоеше. Трябва да е излязъл от предната врата, защото е отворена. При това положение всъщност нямате нужда от въжената стълба.
— О, напротив. Ако се изкачим оттук, веднага се озоваваме горе, докато по коридора и стълбите може да вдигнем шум. Но аз ще пратя двама души при главния вход, та да сме сигурни, че никой няма да се измъкне.
Вердоха се спусна отново по стълбата и заповяда на хората си да прехвърлят тихо оградата и един след друг да се изкачат по въжената стълба в стаята на Енрико. А със себе си взе двама и ги поведе безшумно покрай ъгъла към фасадата на постройката, където вратата наистина бе само притворена. Зад нея трябваше да застанат двамата със заповед да внимават никой от обитателите да не напусне къщата.
Сега Вердоха се върна при въжената стълба, изкатери се, след което тя бе вдигната, а прозорецът затворен. Дотук всичко протичаше добре. Бяха дошли в хасиендата без да бъдат забелязани от лагеруващите в околността вакуероси. Най-опасният противник вече бе надвит и сега се касаеше да свършат с останалите възможно по-безшумно.
— Арбелец не е вкъщи — прошепна Енрико.
— Къде е? — попита Вердоха.
— Във Вандакуа. Зет му е с него.
— Demonio! Има ли той зет? — обезпокои се разжалваният капитан.
— Исках да кажа годеникът на неговата дъщеря.
— А той кой е?
— Тя го наричаше сеньор Антонио. Както дочух, трябва да е много болен.
— А-а, оня! Пфу! И той е във Вандакуа?
— Да.
— Все едно! Нямаме нужда от него. Но сеньор Мариано е тук?
— Да.
— А капитан Унгер?
— Да.
— Също сеньорита Ема и индианката?
— Видях и двете.
— Добре. Зная спалните на всички. Имаш ли потаен фенер?
— Да. Да го запаля ли?
— Разбира се. Следвайте ме!
Те отвориха тихо вратата на стаята и един след друг се измъкнаха в коридора, по който Енрико пусна един лъч от фенерчето си, за да могат да се ориентират. Сетне отново го пъхна в джоба.
Вердоха поведе хората си най-напред към вратата на Мариано, която достигнаха безшумно. Той почука няколко пъти тихо, докато отвътре един глас запита:
— Кой е там?
— Аз, Стернау! — отвърна шепнешком, но така че да бъде чут отвътре.
— А-а, ти ли си. Какво има?
— Отвори бързо! Трябва да ти кажа нещо крайно належащо.
— Веднага!
Чу се скърцане на легло.
— Няма нужда да палиш свещ — прошепна предвидливо Вердоха.
Мариано навлече най-необходимите дрехи и отвори.
— Влизай! — каза тихо, любопитен да узнае какво иска Стернау от него. Чу да влиза само един човек, но не и че го следваха още неколцина.
В същия миг бе сграбчен. Около гърлото му се увиха две ръце и тъй стиснаха гръкляна, че дъхът му замря и не успя да издаде и звук. Поиска да се брани, ала бе уловен от няколко здрави ръце. Тялото, ръцете и краката му бяха омотани в ремъци, а в устата напъхана кърпа. Едва тогава двете ръце пуснаха гърлото му… той беше пленен.
— С тоя свършихме! Сега при Унгер! — рече Вердоха. При Унгер бе процедирано по същия начин и със същия успех. Стернау, Мариано и Унгер бяха пленени без да се пробуди някой в къщата.
— Сега при сеньорита Ема! — заповяда Вердоха. И на нейната врата бе почукано.
— Кой е? — попита тя.
Вердоха придаде на гласа си нежно шептене и отговори:
— Аз съм, Каря!
— Какво желаеш?
— Трябва да говоря с теб. Отвори, Ема!
— Защо?
— Не толкова високо. Касае непознатия офицер. Не зная дали да събудя сеньор Стернау.
Ема се улови на въдицата.
— Ах, значи има опасност! — стресна се тя. — Чакай, веднага отварям!
Чуха я да се надига от постелята, след което дойде до вратата, избута резето и каза с тих глас:
— Влизай! За какво става дума?
Вердоха бързо се вмъкна и в миг улови с лявата ръка Ема за гърлото. Тя се свлече, без да направи опит за съпротива. Ужасът отне съзнанието й и тя остана да лежи неподвижна на пода. Сетне тръгнаха за спалнята на индианката. И тук хитрината има същия успех, само дето Каря не изпадна в безсъзнание. Тя беше дъщеря на индиански вожд и не притежаваше лабилните нерви на изнежена мексиканка. Вързаха я, запушиха и устата й.
Сега всички персони, които похитителите искаха да имат, бяха в ръцете им. Целият първи етаж бе в тяхно владение. Вердоха и Пардеро знаеха, че в няколко помещения долу в сутерена спяха вакуероси. Те нямаха желание да им се оспорва плячката, поради което забраниха всякакъв грабеж. При Мариано и Унгер бяха изпратени по трима души да им облекат дрехите. Вердоха се отправи към Ема, а Пардеро потърси индианката.