— Дал съм живота си за това царство — каза върховният жрец. — Давал съм го отново и отново. Аз го направих такова, каквото е. Не мога да му изменя сега.
И тогава видя боговете.
Тепик с лекота се изкачи още няколко метра и внимателно се протегна надолу да измъкне един нож от мрамора. Нямаше да стане, разбира се. Катеренето с ножове е подходящо само за онези къси и странни улички, а и по принцип не се ползваше с одобрение, защото предполага, че си избрал грешен път. Подобен начин на катерене не му беше полезен, защото не разполагаше с безкрайно количество ножове.
Тепик отново се озърна, когато смахнати набраздени сенки преминаха по предната стена на пирамидата.
Боговете бяха започнали да се връщат от залеза, където бяха заети с вечните си кавги.
С клатушкане и препъване те се запътиха към пирамидата през лехи и ниви. Дори и почти безмозъчни създания като тях проумяваха какво представлява тя. Може би дори се досещаха какво се опитваше да стори Тепик. Разнообразните животински муцуни не позволяваха да налучка точно настроението им, но имаха вид на много гневни.
— И тях ли ще контролираш, Диос? — попита царят. — И на тях ли ще кажеш, че светът не бива да се променя?
Диос погледна нагоре към съществата, които се блъскаха, докато преджапваха реката. Виждаха се прекалено много зъби и увиснали езици. Човешките им части бавно се отлюспваха. Лъвоглавия бог на Правдата, чийто име Диос си спомни като Път, използваше везните си, за да млати един от речните богове. Чефет, Кучеглавия бог на металните изделия, с ръмжене налагаше колегите си наслуки с чука си. А това е Чефет, помисли си Диос, богът, когото създадох да служи за пример на хората в изкуството на нежните творения, плод на красотата и фантазията.
Все пак бе успял. Диос бе събрал паплачта на пустинята и им бе показал всичко, което си спомняше от цивилизацията и тайните на пирамидите. На времето му бяха нужни богове.
Проблемът с боговете е, че след като достатъчно хора започнат да вярват в тях, се появяват. А това, което се появява, не е онова, което първоначално е било замислено.
Чефет, Чефет, помисли си Диос. Създател на пръстени, на метален филигран. Сега не е във въображението ни и ето как ръцете му се превръщат в лапи…
Не съм си го представял така!
— Спри — заповяда Диос. — Заповядвам ти да спреш! Ти ще ми се подчиняваш. Аз те създадох!
Освен това са и неблагодарни.
Цар Тепикамон усети магията около него да отслабва, щом Диос насочи цялото си внимание към теологичните проблеми. Царят погледна към малката фигура, изкачила се до половината на пирамидата, и видя как се заклаща.
Останалите мумии също видяха това и като един разбраха какво да правят. Диос можеше да почака.
Имаха семеен проблем.
Тепик чу пукота на дръжката под крака си, подхлъзна се леко надолу и се провеси на една ръка. Над него имаше друг нож, но не, не ставаше. Не можеше да го достигне. На практика усещаше ръцете си като къси отрези мокро въже. Ако разпери ръце, докато се хлъзга надолу, може би ще забави падането достатъчно…
Тепик погледна надолу и видя катерачите, които се приближаваха към него като връхлитаща вълна.
Предците мълчаливо се изкачваха по фасадата на пирамидата като бръшлян, всеки нов ред се наслагваше по раменете на предходното поколение, а по-младите стъпваха върху тях. Кокалести пръсти сграбчиха Тепик, когато вълната алпинисти го застигна, и започнаха да го побутват и подхвърлят нагоре по наклонената стена. Гласове, скърцащи като саркофази, изпълниха ушите му с окуражително стенание.
— Добра работа, момко — простена една от разпадащите се мумии и метна тялото му на рамото си. — Напомняш ми за мен, когато бях жив. Браво на теб, синко.
— Хванах го — трупът отгоре с лекота повдигна Тепик. — Това е то да имаме задружен семеен дух, момко. Най-добри пожелания от пра-пра-пра-прачичо ти, въпреки че едва ли ме помниш. Пращам го нагоре!
Други предци се изкачваха покрай Тепик, а той преминаваше от ръка на ръка. Древни фигури със стоманена хватка го сграбчваха и го премятаха нататък.
Пирамидата започваше да се стеснява.
Ниско долу, Птакласп наблюдаваше замислено.
— Каква работна сила… Ами че тези в основата издържат цялата тежест!
— Татко — каза ІІб, — мисля, че ще е по-добре да си плюем на петите. Онези богове идват насам.
— Мислиш ли, че можем да ги наемем? — попита Птакласп, без да му обръща внимание. — Те са мъртви, едва ли ще искат високи заплати и…
— Татко! — … един вид построй-си-сам…
— Татко, ти каза — никакви пирамиди повече. Никога! Хайде, размърдай се!
Тепик придращи до върха на пирамидата, поддържан от последните двама предци. Единият беше баща му.