Тепик слезе от скалите и търпеливо зачака до пътя. След време колесницата изтрака покрай него, спря се, тромаво се завъртя в тясното пространство и се върна.
— Какво ще правиш? — кресна Птраци. Тепик се поклони.
— И без никакви такива — нервира се тя.
— Не ти ли харесва да си царица?
Птраци се поколеба.
— Да — призна, — харесва ми…
— Разбира се, че ти харесва. В кръвта ти е. В миналото хората са се избивали един друг като тигри. Братя срещу сестри, братовчеди срещу чичовци. Ужасно.
— Не можеш да си тръгнеш! Имам нужда от теб!
— Имаш си съветници — каза Тепик меко.
— Не за това си мислех — намръщи се Птраци. — А и имам под ръка само Кууми, пък него за нищо не го бива.
— Провървя ти. Аз бях с Диос, а него го биваше. Кууми ще се справи по-добре, можеш да научиш много, като не слушаш каквото ти казва. Можеш далеч да стигнеш с некадърни съветници. Освен това съм сигурен, че Чидър ще ти помогне. Пълен е с идеи.
Птраци се изчерви.
— Вече направи няколко предложения, докато бяхме на кораба.
— Ето, виждаш ли? Сигурен съм, че двамата ще си паснете като къща и огън — каза той и си помисли: писъци, пламъци, хората бягат…
— А ти пак ще станеш убиец, така ли? — попита тя с насмешка.
— Не мисля. Загробих пирамида, пантеон и цяло старо царство. Може би си заслужава да опитам и нещо друго. Впрочем, нали не ти се е случвало да виждаш зелени стръкчета да израстват под краката ти?
— Не. Що за глупава идея?
Тепик се успокои. Значи всичко бе свършило.
— Не позволявай на тревата да расте под краката ти, това е най-важното. А случайно да си виждала чайки наоколо?
— Ако не си забелязал, напоследък е пълно с тях.
— Да. Предполагам, че това е добре.
Тико продължи да наблюдава разговора им още малко — този специфичен притихващ и несвързан разговор, до който прибягват хора от двата пола, когато имат нещо друго на ум. При камилите беще много по-лесно, женската просто трябва да провери методологията на мъжкаря.
Двамата се целунаха, доста целомъдрено от гледната точка на камилата. Решението бе намерено.
На този етап Тико загуби интерес и реши отново да предъвче обяда си.
В НАЧАЛОТО…
Долината бе спокойна. Реката и бреговете й, все още недокоснати от човешко присъствие, безгрижно се простираха през гъсталаците от папур и папирус. Ибиси газеха в плитчините, а в дълбините хипопотами изплуваха и бавно потъваха като варени яйца.
Единственият шум във влажната тишина бе цопването на някоя риба или дишането на крокодил.
Диос продължи да лежи в калта известно време. Не бе съвсем наясно как се озова тук или защо половината от робата му е откъсната, а останалата половина овъглена до черно. Мътно си спомняше силен шум и чувството на ускорение, докато в същото време бе останал неподвижен. Точно в този момент не търсеше никакви отговори. Отговорите предполагаха наличието на въпроси, а въпросите не водеха до никъде. Въпросите само разваляха всичко. Калта беше хладка и успокояваща и засега нямаше нужда от нищо повече.
Слънцето залезе. Различни нощни хищници се приближиха до Диос, но благодарение на някакъв животински инстинкт решиха, че не си заслужава потенциалните неприятности, които щяха да ги сполетят, ако отхапят крака му.
Слънцето отново изгря. Чапли запищяха. Мараня се надигна между локвите и се изпари, а небето смени цвета си от син в меден.
И времето се простря пред Диос във великолепната си монотонност, докато чужд шум не грабна тишината и я разряза на малки парчета подобно на ръждясал кухненски нож.
Всъщност звукът можеше да се сравни с разрязването на магаре с трион. Въпреки това с появата на други близки, но различни гласове, като сбор фалшиви гами и счупени тонове, цялостният ефект се оказа изненадващо привлекателен. Омайваше, съблазняваше, привличаше.
Шумът достигна платото си — един чист тон, последван от множество фалшиви, и тогава за част от секундата гласовете се разделиха всеки по свой вектор.
Въздухът се раздвижи, слънцето проблясна. Дузина камили се появиха над далечните хълмове, мършави и прашни, и се втурнаха към водата. Птици изригнаха от тръстиката. Останали от древността гущери се спуснаха плавно надолу в реката. Само след минута брегът се превърна в купчина разпенена кал, а създания с буцести колене се бутаха и ръгаха, заврели зурли във водата.
Диос се надигна и видя жезъла си да лежи в калта. Жезълът беше леко обгорен, но все още цял, а и имаше нещо, което досега бе останало незабелязано. Досега ли? Имало ли е „досега“? Трябва да е било сън или нещо подобно…