— Поразява ли хора?
— Не мисля, че го прави. Никога не е споменавал.
Артур се промъкна до края на леглото си. В настъпилата бъркотия козелът бе прегризал въжето си и се беше измъкнал през вратата, давайки клетва в бъдеще да зареже религията.
— Ще се набъркам в ужасна беда — каза Артур. — Предполагам, че не би могъл да помолиш баща си да обясни едно-друго на Великия Орм?
— Може би ще е в състояние да го направи — гласът на Тепик беше изпълнен със съмнение. — И без друго щях утре да пиша до вкъщи.
— Обикновено Великият Орм може да бъде открит в някое Пъкло от Долните — обясни Артур, — откъдето наблюдава всички наши постъпки. Във всеки случай, наблюдава моите. Само ние с майка ми сме останали, а тя не прави много неща, които трябва да се наблюдават.
— Със сигурност ще му кажа.
— Мислиш ли, че Великият Орм ще дойде довечера?
— Не мисля. Ще помоля татко със сигурност да му каже да не го прави.
В другия край на спалното Чидър беше затиснал гьрба на Чийзрайт с коленете си и постоянно блъскаше главата му в стената.
— Повтори го пак — нареждаше той. — Хайде: "Няма нищо лошо "
— „Няма нищо лошо човек да е толкова мъж…“ Проклет да си, Чидър, ти дяволско…
— Не те чувам, Чийзрайт — изръмжа Чидър.
— „Толкова мъж, че да си казва молитвите пред останалите“, смръдльо такъв.
— Добре. И не го забравяй.
След като загасиха лампите, Тепик полежа в леглото си в размисъл за религията. Темата определено беше много сложна.
Долината на Джел си имаше свои частни богове, които нямаха нищо общо с външния свят. Този факт беше източник на голяма гордост. Боговете бяха мъдри и справедливи и регулираха живота на хората умело и предвидливо, нямаше спор по този въпрос, но съществуваха известни загадки.
Например знаеше, че баща му кара слънцето да изгрява и реката да прелива и така нататък. Това бяха основни положения, фараоните винаги са правили тези неща още от времето на Кхъфт и дума не може да става тези факти да се подлагат на съмнение. Въпросът беше обаче дали той кара слънцето да изгрява само в Долината или навсякъде по света? По-разумното предположение е, че като кара слънцето да изгрява в Долината, баща му, в края на краищата, не се подмладява. А е доста трудно да си представиш как слънцето изгрява навсякъде другаде, само не и в Долината, което води до потискащата мисъл, че би си изгрявало, дори и ако баща му го забрави — една много правдоподобна вероятност. Трябва да си признае, че никога не бе виждал баща си да прави нещо особено по въпроса за слънцето. Човек би очаквал да чуе поне сумтене от напъни около зазоряване. Баща му никога не ставаше преди времето за закуска да е отминало. Слънцето изгряваше точно по същото време.
Нужно му беше малко време, за да заспи. Леглото, каквото и да казваше Чидър, беше прекалено меко, въздухът — твърде студен, а небето, което се виждаше зад високите прозорци, беше прекалено черно. У дома всичко щеше да е обляно в светлината на пламъците, идващи от некропола — тихите огнени езици бяха загадъчни, но някак познати и действаха успокоително, като че дедите им наблюдаваха долината си. Тъмнината не му харесваше…
На следващата нощ едно от момчетата в спалното, родом от места далеч нагоре по брега, скромно се опита да напъха момчето от съседното легло в сламената клетка, която изплете в часа по труд и творчество, и да го подпали. А на по-следващата Сноксал, който обитаваше леглото до вратата и беше родом от някаква малка страна навътре из горите, се боядиса в зелено и попита има ли доброволци, които да дарят вътрешностите си, за да бъдат опасани около едно дърво. В четвъртък избухна малка война между тези, които почитаха Майката Богиня във вида й на Луна, и другите, които я почитаха във вида й на огромна дебелана с гигантски ханш. На този етап учителите се намесиха и обясниха, че религията е хубаво нещо, но може да бъде доведена до нежелани крайности.
Тепик подозираше, че липсата на точност е непростимо деяние. Но нали Мерисет трябваше да е на кулата преди него? А той следваше прекия маршрут. Старецът просто нямаше как да стигне по-рано. Да, ама нямаше как да е стигнал пръв и до моста на улицата… Сигурно го е отмъкнал преди срещата, а после се е покатерил на покрива, докато аз пълзях нагоре по стената, каза си Тепик, без да си повярва на нито една дума.
Изтича по ръба на покрива, а всичките му сетива бяха нащрек за липсващи керемиди или опънати жици. Въображението му запълваше всяка сянка с дебнещи фигури.
Кулата с гонга се извиси пред него. Спря се и я изгледа. Бе я гледал хиляди пъти преди и я бе изкачвал неведнъж, макар тя едва ли стигаше и до 1.8 въпреки факта, че медният купол на върха си беше любопитно катерене. Обектът просто си беше известен. Това влошаваше още повече нещата — извисяваше се пред него и заплашителният й трътлест силует се очертаваше на фона на сивото небе.