— Ами давай — отвърна Артур, — реката е затова.
Тепик въздъхна. Изпитваше влечение към реките, които според него бяха създадени, за да има водни лилии на повърхността им и крокодили по-надолу, а Анкх винаги го потискаше, защото ако пуснеш в нея водна лилия, цветето ще се разпадне. Реката събираше водите си от огромните наносни равнини чак до планините Овнерог и докато пресече Анкх-Морпорк, град с едномилионно население, можеше да се нарече течност, единствено защото се движеше по-бързо от сушата наоколо. Всъщност ако повърнеш в нея, сигурно ще я направиш мъничко по-чиста.
Той втренчи поглед в тънката струйка, която се процеждаше между централните колони, и после вдигна очи към сивия хоризонт.
— Слънцето се надига — сподели с другите.
— Не помня да съм ял и него — промърмори Чидър.
Тепик отстъпи назад, нож раздра въздуха покрай носа му и се зарови в хълбока на хипопотама до него.
Фигурите наизлязоха от маранята. Тримата убийци инстинктивно се скупчиха един до друг.
— Само да се доближите до мен и ще съжалявате — изстена Чидър, като се хвана за стомаха си. — Почистването ще е ужасяващо.
— Ха, какво си имаме тук? — започна тарторът на групата.
В подобни обстоятелства се казват точно такива неща.
— Гилдията на крадците, нали? — осведоми се Артур.
— Не — отрече тарторът — ние сме малкото и непредставително малцинство, което придава лошо име на останалите. Дайте ни вашите ценности и оръжия, ако обичате. Нали разбирате, че това няма ни най-малко да повлияе на крайния резултат. Просто да ограбваш трупове е неприятно и унизително.
— Да им се нахвърлим, а? — несигурно предложи Тепик.
— Я не гледай към мен — възрази Артур. — И с атлас не мога да си намеря задника.
— Наистина ще има да съжалявате, когато повърна — предупреди Чидър.
Тепик осъзнаваше, че ножовете за мятане са напъхани в двата му ръкава и че шансът му да измъкне поне един нож, докато е още жив, за да го метне е много нищожен.
В мигове като този религиозното упование е много важно. Обърна се и погледна нагоре към слънцето, точно когато то се отделяше от кълбящите се облаци на зората.
В самия му център се виждаше мъничка точица.
Покойният Цар Тепикамон XXVII отвори очи.
— Летях — прошепна той. — Помня усещането за криле. Какво търся тук?
Опита се да се изправи. Почувства някаква временна тежест, която внезапно изчезна, така че стана почти без усилие. Погледна надолу, за да потърси причината за това чувство.
— O, боже — каза той.
Културата на речното царство беше неизчерпаема по въпросите, свързани със смъртта и онова, което следва след нея. Всъщност в нея съвсем малко се разказваше за живота, който се приемаше за неудобна прелюдия към основното събитие. През него трябваше да се премине толкова бързо, колкото позволява учтивостта, и фараонът стигна до заключението, че много бързо е умрял. Видът на обезобразеното му тяло, проснато на пясъка там долу, беше от голямо значение за направения извод.
Навсякъде господстваше сивота. Пейзажът имаше такъв призрачен вид, сякаш можеше да премине през него. Разбира се, помисли си той, сигурно бих успял да го направя.
Потри аналога на ръцете си. Е, това си е. Ето тук започва да става интересно. Сега започвам наистина да живея.
Зад гърба му се чу глас:
— ДОБРО УТРО.
Царят се извърна.
— Здрасти. Ти трябва да си…
— СМЪРТ.
Царят придоби изненадан вид.
— Бях разбрал, че Смърт се явява като триглав гигантски бръмбар скарабей.
Смърт сви рамене.
— Е, СЕГА ЗНАЕШ.
— Какво е това в ръката ти?
— ТОВА ЛИ? КОСА Е.
— Странно изглеждащ предмет, нали? — запита фараонът. — Мислех си, че Смърт носи Млатилото на Пощадата и Разпорващата кука на Справедливостта.
Смърт сякаш се замисли по този въпрос.
— В КАКВО ГИ НОСИ?
— Моля?
— ВСЕ ОЩЕ ЛИ ГОВОРИМ ЗА ГИГАНТСКИЯ БРЪМБАР?
— А, в мандибулата си, предполагам. Но мисля, че на една фреска в палата беше изобразен с ръце. — Царят се колебаеше. — Някак глупавичко ми се струва сега като го споделям с друг. Имам предвид гигантския бръмбар с ръцете. И с глава на ибис, доколкото си спомням.
Смърт въздъхна. Не беше творение на Времето и следователно за него нямаше разлика между миналото и бъдещето. Имаше един период, когато полагаше усилия да се явява в такава форма, в каквато клиентът очакваше да го види. Идеята се провали, защото обикновено успяваше да узнае какво точно очаква клиентът, чак след като вече е умрял. И затова взе следното решение: тъй като в края на краищата никой всъщност не очаква да умре, може да си достави удоволствие и да се придържа към познатата черна роба с качулка, която си е изискана, много добре позната и навсякъде се приема подобно на най-добрите кредитни карти.