— Във всеки случай — каза фараонът — предполагам, че е по-добре да вървим.
— НАКЪДЕ?
— Ти не знаеш ли?
— ТУК СЪМ САМО, ЗА ДА СЕ ПОГРИЖА ДА УМРЕШ В НАРОЧЕНИЯ ЧАС. ОНОВА, КОЕТО СТАВА ОТТУК НАТАТЬК, СИ Е ТВОЯ РАБОТА.
— Ами… — Царят по навик почеса брадичката си. — Предполагам, че трябва да изчакам, докато приключат с всички приготовления и прочее. Да ме балсамират. И да построят проклетата пирамида. Хм. Трябва ли да се мотая наоколо и да чакам, докато свърши всичко това?
— ДОПУСКАМ, ЧЕ Е ТАКА.
Смърт щракна с пръсти и един великолепен бял кон спря да пасе на зелената морава и се приближи в тръс до тях.
— Уф. Ами мисля, че ще гледам настрани. Първо измъкват всички меки сочни части, разбираш ли.
Сянка на лека тревога премина през лицето му. Нещата, които му изглеждаха напълно разумни по времето, когато беше жив, сега му се струваха леко подозрителни.
— Това се прави, за да се запази тялото и да започнеш нов живот в Отвъдния свят — добави малко заплетено. — А после те увиват в платнени превръзки и бинтове. Това поне изглежда логично. — Разтърка носа си: — А после пък слагат всичкото онова ядене и пиене заедно с теб в пирамидата. Наистина е странничко.
— В ТОЗИ МОМЕНТ КЪДЕ СА ВЪТРЕШНИТЕ ТИ ОРГАНИ?
— Ето това е странната работа, нали? Пъхнати са в една кана в съседната стая — отговори царят, а гласът му бе пропит със съмнения. — Дори сложихме един дяволски голям модел на каляска в пирамидата на татко. — Още повече се намръщи: — Беше от масивно дърво — продължи да говори на себе си — цялата със златно покритие. Имаше и четири дървени вола, които да я теглят. После фраснахме един огромен камък върху вратата…
Опита се да мисли и установи, че това му се отдава с изненадваща лекота. Нови идеи се вливаха в главата му като студен, ясен поток. Бяха свързани с играта на светлината върху скалите, с тъмносиния цвят на небето, с множеството възможности, предлагани от света, проснал се от двете му страни. Сега, когато нямаше тяло, което да му вади душата с настойчивите си изисквания, светът изглеждаше изпълнен с дивни неща. Но за съжаление едно от първите измежду тях беше фактът, че голяма част от онова, което бе приемал за вярно, сега изглеждаше солидно и надеждно като блатен газ. А освен това, точно сега, когато беше напълно готов да се радва на света, щеше да бъде заровен в някаква си пирамида.
Когато умреш, първо губиш живота си. После и илюзиите.
— РАЗБИРАМ, ЧЕ ИМАШ МНОГО ДА РАЗМИШЛЯВАШ — изрече Смърт, докато се качваше на коня. — А СЕГА МЕ ИЗВИНИ…
— Почакай малко…
— ДА?
— Когато… падах, можех да се закълна, че летях.
— БОЖЕСТВЕНАТА ЧАСТ ОТ ТЕБ НАИСТИНА Е ЛЕТЯЛА. СЕГА ТИ СИ ИЗЦЯЛО СМЪРТЕН.
— Смъртен?
— ПОВЯРВАЙ МИ. РАЗБИРАМ ГИ ТЕЗИ РАБОТИ.
— О… Слушай, искам да ти задам много вълроси…
— ВИНАГИ ИМА ВЪПРОСИ. СЪЖАЛЯВАМ.
Смърт смуши с крака хълбоците на коня и изчезна.
Царят си остана на мястото, докато се появиха няколко слуги, които забързано подтичваха покрай стената на палата и забавиха крачка, когато наближиха трупа му, а после продължиха да вървят с повишено внимание.
— Добре ли си, о скъпоценни господарю на слънцето? — осмели се да каже единият.
— Не, не съм — троснато отвърна царят, чиито основни предположения за света бяха сериозно накърнени, а това не носи ведро настроение на никого. — Точно в този момент съм нещо като умрял. Впечатляващо, нали — горчиво добави той.
— Можеш ли да ни чуеш, о божествени предводителю на утрото — поинтересува се другият слуга, като се приближаваше на пръсти.
— Току-що паднах на главата си от трийсетметрова стена, ти какво си мислиш? — изкрещя царят.
— Не мисля, че може да ни чуе, Яхмет — отбеляза другият слуга.
— Я слушайте — каза царят, чието раздразнение можеше да се мери само с тоталната невъзможност на слугите да чуят онова, което казваше, — трябва да откриете сина ми и да му кажете да забрави за оная история с пирамидата, поне докато не си помисля малко по този въпрос. Има един-два момента в цялото устройство на отвъдния живот, които сякаш си противоречат и…
— Да викам ли? — попита Яхмет.
— Не мисля, че можеш да викаш достатъчно силно. Струва ми се, че е мъртъв. — Яхмет погледна надолу към вкочанясващия се труп. — По дяволите — отрони той накрая. — Ами значи, като начало, утрешният ни ден е затрит.
Слънцето, което не подозираше, че това е прощалното му представление, продължаваше плавно да се носи над ръба на света. А от него излетя, много по-бързо от всяка друга птица, една чайка и се спусна над Анкх-Морпорк, над Месинговия мост и осемте застинали фигури и над едно лице с втренчен поглед…