Чайките се срещаха достатъчно често в Анкх. Но докато точно тази прелиташе над групата, нададе продължителен гърлен крясък, заради който трима от крадците изпуснаха ножовете си. Никое пернато не би трябвало да издава такъв звук. В него се усещаха нокти.
Птицата направи пълен кръг и с припляскване кацна на удобен за целта дървен хипопотам, откъдето се облещи към групата с побеснели червени очи.
Тарторът на шайката откъсна замаяния си втрещен поглед от птицата, точно когато Артур изрече с доста приятен глас:
— Това е нож за мятане Nо 2. Изкарах деветдесет и шест процента по мятане на ножове. Коя очна ябълка не ти трябва?
Тарторът се втренчи в него. Що се отнася до останалите млади убийци, единият здравата се беше опулил в чайката, докато другият беше погълнат от шумното си повръщане през парапета.
— Ти си един — уточни крадецът. — А ние сме петима.
— Но скоро ще бъдете само четирима — отвърна Артур.
С бавни движения, като че изпаднал в унес, Тепик протегна ръка към чайката. Ако беше някоя нормална чайка, резултатът от действието щеше да е загуба на пръст, но съществото с подскок се намести на ръката му със самодоволния вид на господар, завърнал се в старото си имение.
Крадците се чувстваха все по-неспокойни. Усмивката на Артур също не им помагаше.
— Каква хубава птица — изрече тарторът с нелепо бодър тон, присъщ само на крайно уплашен човек.
Тепик замечтано галеше главата й с форма на куршум.
— Мисля, че ще е добре да си отидете — предложи Артур, а птицата се премести настрани и се установи на китката на Тепик.
Както се беше вкопчила с ципестите си крака и размахваше криле, за да пази равновесие, би трябвало да има малко циркаджийски вид, но вместо това изглеждаше изпълнена с мощ, сякаш олицетворяваше скритата идентичност на орел. Когато отвори устата си и показа комично моравия си птичи език, отправеното послание гласеше, че тази морска чайка е в състояние да постигне много повече, отколкото да застраши крайморски сандвич с домат.
— Това магия ли е? — попита един от крадците, но бързо го сгълчаха да мълчи.
— Е, ние да си тръгваме — смънка тарторът. — Извинявайте за недоразумението…
Тепик му се усмихна топло.
Тогава всички те чуха настойчивия тих шум. Шест чифта очи се завъртяха в кръг и погледнаха надолу. Очите на Чидър вече си бяха в съответната позиция.
Под тях, заливайки мрачно дехидрираната кал, Анкх прииждаше.
Диос, Първият министър и пръв върховен жрец измежду върховните жреци, не беше религиозен по природа. Това е нежелано качество за висш жрец — влияе на преценката му, поврежда го. Започнеш ли да вярваш в разни неща, цялата работа се превръща във фарс.
Не че имаше нещо против вярата. Хората имат нужда да вярват в боговете, дори и само защото трудно може да се повярва в човеци. Боговете са необходими. Той имаше само едно изискване към тях — да си стоят настрана и да го оставят да си върши работата.
Отбележете — фактът, че притежаваше и подходящия външен вид, беше дар божи. Ако гените ти решат, че е подходящо да те дарят с висок ръст, гола глава и нос, с който би могьл да ореш скалите, сигурно са били водени от определена цел.
Той инстинктивно губеше доверие в хората, които естествено се отдаваха на религията. Усещаше, че естествено вярващите са несигурни и са склонни към бродене из пустинята и имат откровения — сякаш боговете биха паднали толкова низко, та да се занимават с тях. И никога нищо не довършваха. Започваха да мислят, че ритуалите не са важни. Идваше им на ум, че могат да си говорят с бога направо, без посредник. Диос знаеше със сигурност, с твърдост и непоклатимост, достойни да станат опорна точка на света, че боговете на Джелибейби обичат ритуалите подобно на всички останали богове. В края на краищата бог, който е против ритуала, би приличал на риба, настроена враждебно към водата.
Той седеше на стъпалата пред трона с жезъл на коленете си и изричаше заповедите на царя. Фактът, че понастоящем не ги даваше цар, не беше проблем. Диос беше върховен жрец в продължение на… ами… достатъчно дълги години и вече не си струваше да помни колко точно са. Беше му твърде ясно какви заповеди би издавал един разумен цар и си ги издаваше сам.
Във всеки случай Ликът на Слънцето си беше на трона и само това имаше значение. Представляваше маска за цялата глава, направена от чисто злато, която трябваше да се носи от съответния владетел при всички обществени изяви. Изражението на маската, според светотатстващите, беше типично за доброжелателен запек. В продължение на хиляди години маската символизираше владетелите в Джелибейби. Заради нея беше и много трудно да различаваш царете един от друг.