Това също беше изключително символично, макар че никой не си спомняше за какво по-точно.
Много подобни неща имаше в Старото царство. Например жезълът на коленете му с много символичните си змии, символично обвили алегоричния остен за камили. Хората вярваха, че този жезъл дава на върховните жреци власт над боговете и мъртвите, но това вероятно е метафора, тоест лъжа.
Диос се размърда.
— Царят въведен ли е в Залата за Пътя Отвъд? — попита той.
Кръгът по-малко върховни жреци кимна утвърждаващо.
— Копърко, балсаматорът, се занимава с него в този миг, о, Диос.
— Много добре. И строителят на пирамиди е инструктиран, нали?
Дюдюк Кууми, върховният жрец на Кхефин, Двуликия бог на портите, пристъпи напред.
— Позволих си сам да се заема с това, о, Диос — измърка той.
Диос забарабани с пръсти по жезъла си:
— Да. Изобщо не се съмнявам, че си го направил.
В съсловието на жреците беше широко прието, че Кууми ще наследи Диос, в случай че някога вземе наистина да умре. Но да се мотаеш и да го чакаш да умре никога не е било възнаграждаващо усилията занятие. Единственото мнение, което се отличаваше от останалите, принадлежеше на самия Диос, който ако имаше изобщо някакви приятели, вероятно би им доверил известни предварителни условия за събитието, а именно — сини луни, летящи прасета, а той, Диос — да е видян в ада. Вероятно би добавил мнението си за единствената разлика между Кууми и свещен крокодил — крокодилът поне има простичка почтена цел.
— Много добре — каза той.
— Ако мога да напомня на Ваше светлост?… — продължи Кууми.
Лицата на останалите жреци засияха с удобно безопасна пустота, когато Диос яростно ги изгледа.
— Да, Кууми?
— Принцът, о, Диос. Призован ли е?
— Не — отговори Диос.
— Тогава как ще разбере?
— Той ще узнае — твърдо отвърна Диос.
— Как така?
— Той ще узнае. А сега всички сте свободни. Вървете си. Погрижете се за боговете си!
Те забързано се изнизаха и оставиха Диос сам на стълбите. Това беше обичайната му поза от толкова дълго време, че си беше издълбал ямичка в камъка, която му беше по мярка.
Разбира се, че принцът знаеше. Това беше част от реда на нещата. Но в дълбините на ума си, изкопани от години ритуали и подобаващо почитане, Диос откри някакво смущение. Не му беше там мястото. Смущението е нещо, което трябва да се случва на други хора. Не е стигнал до положението, което заемаше сега, като си е позволявал да си оставя място за съмнение. И все пак там някъде отзад витаеше някаква мъничка мисъл, сигурност, че ще има неприятности с новия цар.
Добре, де. Момчето скоро ще се научи. Всички се научават.
Промени позата си и примига. Болките и бодежите се бяха върнали, а той не можеше да си позволи това. Пречеха на задълженията му, а негов дълг беше свещената вяра.
Отново ще трябва да посети некропола. Довечера.
— Виждаш, че това не е той, нали?
— А кой е тогава? — попита Чидър. Те неуверено шляпаха във водата по улицата, този път не с люшкащата се походка на пияници, а с нескопосания ход на двама души, които се опитват да управляват трима. Тепик ходеше, но не по начин, който им вдъхваше увереност, че мозъкът му взима някакво участие в движението.
Около тях се отваряха врати със замах, псуваше се, чуваше се как мебели се влачат към стаите на горния етаж.
— Изглежда горе в планините е имало страхотна буря — заключи Артур. — Обикновено такова наводнение не става дори и напролет.
— Може би трябва да изгорим няколко пера под носа му — предложи Чидър.
— Тази дяволска морска чайка сигурно му е любимка — изръмжа Артур.
— Каква морска чайка?
— Видя я.
— Добре де, какво за нея?
— Наистина я видя, нали?
Несигурността запали мрачното си пламъче в очите на Артур. Чайката бе изчезнала в цялото онова вълнение.
— Вниманието ми беше малко заето — Чидър сподели свенливо. — Сигурно заради онези ментови вафлички, дето ги сервираха с кафето. Стори ми се, че са малко попреминали.
— Положително имаше елемент на окултност в онази птица — заяви Артур. — Слушай, хайде да го сложим някъде, докато изсипя водата от ботушите си, а?
Наблизо имаше фурна — вратите й бяха отворени, за да могат тавите с новия хляб да изстинат в ранната утрин. Подпряха Тепик на стената.
— Има вид, сякаш някой го е фраснал по главата — установи Чидър. — Никой не го е правил, нали?
Артур отрицателно поклати глава. Лицето му бе застинало в лека назъбена усмивка. Онова, в което се бяха вторачили очите му, не принадлежеше на обичайния набор измерения.