Выбрать главу

— Ами да — отвърна Тепик, изумен от тона му. — Мъртъв е, нали?

— Това е едно от нещата, които имам предвид — отвърна Диос и Тепик се сети, че той не говори за тривиален въпрос като настоящото физическо състояние на царя.

Загуби и ума и дума във вледеняваща възхита. Не че Диос беше особено груб или безсърдечен, просто смъртта е дразнещ преход към вечния бизнес на съществуванието. Фактът, че хората умират, е просто едно неудобство, сякаш търсиш някого в дома му, а той е излязъл.

Странен свят, помисли си. Навсякъде има само заети с работа сенки и нищо никога не се променя. А аз съм част от този свят.

— Кой е този?

Сочеше към особено голям стенопис, на който бе нарисуван висок мъж с шапка, наподобяваща комин, и брада като въже. Караше колесница върху много други, значително по-малки хора.

— Името му е на елипсовидната фигурка там долу — превзето отговори Диос.

— Какво?

— Малкото овалче, Ваше величество — поясни жрецът.

Тепик се вгледа отблизо в гъсто изписаните йероглифи.

— Тънък орел, око, криволичеща линия, мъж с тояга, седнала птица, криволичеща линия — прочете той, а Диос примига.

— Навярно ще трябва да се посветим повечко на изучаването на съвременните езици — отбеляза той, когато малко се поопомни. — Името му е Пта-каба. Царува по времето, когато Империята Джел се разширява и обхваща териториите от Кръгло море до Рамковия океан и когато почти половината континент ни плаща данъци.

Тепик осъзна какво е странното в речта на човека. Диос беше в състояние да преобърне всяко изречение, ако по този начин може да избегне употребата на минало време. Посочи друг стенопис.

— А тя? — запита.

— Това е Царица Кха-леон-ра-пта — отвърна Диос. — Завладява царството Хоуондаленд чрез кражба. Това става по времето на Втората Империя.

— Но тя е мъртва? — уточни Тепик.

— Да, доколкото знам — потвърди върховният жрец след най-кратка от кратките паузи.

Миналото време несъмнено притесняваше Диос.

— Научил съм седем езика — заяви Тепик спокоен, че бележките, които беше получил по три от тях ще си останат достояние единствено на дневниците на Гилдията.

— Наистина ли, Ваше височество?

— O, да. Морпоркиански, вангълметски, ефебски, лаотациански и… няколко други…

— Аха.

Диос кимна, усмихна се и продължи да води процесията по коридора, като лекичко накуцваше, но все още мереше крачката си подобно на тиктакането на вековете.

— Варварските земи…

Тепик погледна баща си. Балсаматорите добре си бяха свършили работата. Чакаха го да потвърди.

Една част от Тепик, която все още обитаваше Анкх-Морпорк, казваше: „Това е мъртво тяло, увито в превръзки, сигурно не си мислят, че по този начин ще му помогнат да се почувства по-добре? В Анкх си умираш, погребват те или те изгарят, или те хвърлят на гарваните. Тук се влага друг смисъл — просто малко забавяш темпото и получаваш най-добрата храна. Ама че нелепост, как може да се управлява подобно царство? Изглежда си мислят, че да си умрял е като да си глух — трябва само да ти говорят по-високо.“

Но втори, по-възрастен глас му казваше: „Управлявали сме подобно царство в продължение на седем хиляди години. И най-скромният производител на пъпеши има потекло, което би накарало царете по други земи да изглеждат като мухи еднодневки. Притежавали сме континента, преди да се наложи отново да го разпродадем, за да си платим пирамидите. Дори и не си помисляме за други страни, по-млади от три хиляди години. И май всичко това върши работа.“

— Здравей, татко — изрече той. Сянката на Тепикамон XXVII, която го наблюдаваше изкъсо, забързано премина през стаята.

— Изглеждаш добре! Радвам се да те видя! Виж, има един неотложен проблем. Моля те, обърни внимание, става дума за смъртта…

— Казва, че се радва да Ви види — заяви Диос.

— Можеш ли да го чуваш? — попита Тепик. — Аз нищо не чувам.

— Мъртвите, естествено, разговарят чрез жреците — обясни жрецът. — Така повеляват обичаите, Ваше величество.

— Но той може да ме чува, нали?

— Разбира се.

— Размишлявах за тази работа с пирамидата и слушай, не съм много убеден в нея.

Тепик се наведе по-ниско.

— Леля праща поздрави — високо изрече той. Замисли се за казаното: — Моята леля, не твоята.

„Надявам се“, добави на ум.

— Чуваш ли? Чуваш ли? Можеш ли да ме чуеш?

— Изпраща Ви поздрави от света на отвъдното — преведе Диос.

— Да, бе, предполагам, че и това правя, но ЧУЙ ме, не искам да си навличаш много неприятности и да строиш…