— Татко, ще ти построим великолепна пирамида. Наистина ще ти хареса в нея. Ще има кой да се грижи за теб, там нищо няма да ти липсва. — Тепик хвърли поглед към Диос, за да намери потвърждение на думите си. — Нали ще му хареса?
— Не ИСКАМ никаква пирамида! — запищя царят. — Тук съществува цяла интересна вечност, която още не съм видял. Забранявам ви да ме слагате в пирамида!
— Казва, че това е много правилно и че Вие сте един достопочтен син — оповести Диос.
— Можеш ли да ме видиш? Колко пръсти съм вдигнал? Мислиш си, че е забавно, така ли, да прекараш остатъка от смъртта си под милиони тонове скали, като се наблюдаваш как се разпадаш на трошички? Това ли е представата ти за приятна вечност?
— Тук става доста силно течение, Ваше величество — отбеляза Диос. — Може би е време да се захващаме на работа.
— Както и да е, просто не можеш да си го позволиш!
— Освен това ще поставим любимите ти фрески и статуи заедно с теб. Това ще ти хареса, нали — отчаяно изреждаше Тепик. — Всички твои джунджурийки ще си бъдат около тебе. Ще му хареса, нали? — попита той Диос, докато се връщаха в тронната зала. — Само че не знам защо някак си останах с усещането, че на него много-много не му харесва всичко това.
— Уверявам Ви, Ваше величество — натърти Диос, — той не би могъл да има никакво друго желание.
Там, в залата за балсамиране Цар Тепикамон XXVII се опита да потупа Ембри по рамото, но без всякакъв ефект. Отказа се и седна до себе си.
— Не го прави, момчето ми — горчиво каза той. — Никога недей да имаш наследници.
А след това идваше ред на самата Велика Пирамида.
Стъпките на Тепик отекваха по мраморните плочки, докато обикаляше около модела. Не беше наясно какво се очаква от него на това място. Но царете, предположи той, често изпадат в това положение. Винаги беше на разположение добрия стар вариант да преминеш в отсъпление, добре познато под формата на проява на жив интерес.
— Бре, бре — каза той. — От колко време се занимавате с проектиране на пирамиди?
Птакласп, архитект и щатен строител на пирамиди за благородниците, направи дълбок поклон.
— През целия си живот, о дневна светлина по пладне.
— Сигурно е забавно — предположи Тепик. Птакласп погледна косо към върховния жрец, който кимна утвърдително.
— Има си своите добри страни, о извор на водите — осмели се той.
Не беше свикнал царете да му говорят, като че е човешко същество. Смътно почувства, че не е редно.
Тепик махна с ръка към модела на поставката.
— Да — смънка колебливо. — Ами… Добре. Четири стени и заострен връх. Много добре. Първокласна работа. Всъщност изразява всичко. — Все още тишината наоколо беше в прекалено изобилие. Главоломно продължи нататък. — Добро шоу. Искам да кажа, че няма никакво съмнение по въпроса. Това е… една… пирамида. И само каква пирамида! Наистина. — Казаното все още изглежда не беше достатъчно. Търсеше какво да добави. — През идните векове хората ще я гледат и ще казват, ще казват… това е пирамида. Ъхъ. — Изкашля се. — Стените са добре склонени — изграчи. — Но…
Два чифта очи се завъртяха в орбитите си към него.
— Ъ-хъм… — отрони той.
Диос повдигна едната си вежда.
— Ваше величество?
— Май си спомням как веднъж моят баща каза, знаете ли, че когато умре, би искал, някак си, да бъде погребан в морето.
Не се чу яростно задавяне със слюнка, както бе предполагал.
— Имал е предвид делтата. Земята край делтата е много мека — поясни Птакласп. — Месеци ще са ни нужни, докато успеем да я укрепим. Освен това остава рискът от потъване. И влагата. Не е добре да има влага в пирамидата.
— Не — отвърна Тепик, като се потеше под втренчения поглед на Диос. — Мисля, че онова, което имаше предвид беше, разбирате ли, е морето.
Челото на Птакласп се набразди.
— Остроумно — замислено изрече той. — Интересна идея. Предполагам, че би могло да се построи малка пирамидка — милион тона — и да се постави на понтони или на…
— Не — прекъсна го Тепик, като се опитваше да не се разсмее — мисля, че искаше да каже да бъде погребан без…
— Тепикамон XXVII иска да каже, че желае да бъде погребан без никакво мотаене — намеси се Диос с глас, наподобяващ промазана коприна. — И няма никакво съмнение, че той би искал да почете с присъствието си най-доброто, на което си способен, архитекте.
— Не, убеден съм, че го разбирате погрешно — противопостави се Тепик.
Лицето на Диос се смрази. Лицето на Птакласп придоби восъчното изражение на човек, който няма нищо общо със събитията. Той се вторачи в пода, сякаш самото му оцеляване зависеше от това дали ще съумее да го запамети с всичките му детайли.