— Електрон, да.
— И обичайните помещения?
— Какво?
— Тоест гробната камера и външната камера. Предлагам модела Мемфис, много изискан избор, в комплект със супер голяма съкровищница, която е идеално подходяща за всичките онези нещица, с които човек просто не може да се раздели. — Птакласп обърна плочицата от другата страна и започна да пише. — И разбира се, подобни покои за Царицата, предполагам, о, Царю, който ще живееш вечно.
— Ъ-ъ? O, да. Да, мисля така да бъде — отвърна Тепик, като хвърли бегъл поглед към Диос. — Пълният комплект. Нали разбираш.
— После идва ред на лабиринтите — продължаваше Птакласп, като се опитваше да говори с равен глас. — Много са на мода този век. Лабиринтът е много важно нещо — няма смисъл да си правиш лабиринт, след като крадците вече са влизали. Може да съм старомоден, но все ще си падам по Лабиринтчетата. Както ние си говорим помежду си, може и да успеят да влязат, но никога няма да излязат. Струва малко по-скъпичко, но какво са парите в тия времена, о, владетелю на водите.
Нещо, с което не разполагаме, обади се предупредителен глас някъде от дълбините на главата на Тепик. Пренебрегна гласа. Сега беше в лапите на съдбата.
— Да — отвърна с укрепнал глас. — Лабиринтчетата. Нека бъдат две.
Перото на Птакласп застърга по плочката.
— Неговият и нейният, о, скала на скалите — изграчи той. — Много сгодно, много удобно. С подбрани от склада капани? Можем да предложим смъртоносни пропадания, шахти, улеи, търкалящи се топки, падащи копия, стрели…
— Да, да — съгласяваше се Тепик. — Всичките поръчваме. Всичките.
Архитектът дълбоко си пое дъх.
— И разбира се, поръчвате набора полагащи се възпоменателни стълбове, алеи, церемониалните сфинксове…
— По много и от всичко — прекъсна го Тепик. — Тази част оставяме на вас.
Птакласп попи челото си.
— Чудесно. Прекрасно. — Издуха носа си. — Баща Ви, ако мога да се осмеля, о, ръсителю на семето, е изключително щастлив, че има син, който така го зачита. Бих могъл да добавя…
— Можеш да си вървиш — отсече Диос. — Очакваме работата да започне незабавно.
— Без протакане, уверявам ви — каза Птакласп. — Ъ-ъ.
Изглежда водеше душевен двубой с някакъв значим философски проблем.
— Да? — студено подкани Диос.
— Става дума за ъхъ. Остава проблемът, свързан с ъхъ. Естествено, работим за най-стария си клиент, за безценния си потребител, но съществува и проблемът за ъхъ. Абсолютно никакво съмнение няма относно кредитоспособността при проблема за ъхъ. В никакъв случай не искам да загатна за проблема ъхъ.
Диос му хвърли подглед, който би принудил сфинкс да премига и да отмести очи.
— Желаеш ли да кажеш нещо? Времето на негово величество е изключително ограничено.
Птакласп беззвучно раздвижи ченето си, но въпросът беше предрешен. Дори и боговете биваха принудени да мрънкат овчедушно, изправени пред лицето на Диос. А змиите, издялкани по жезъла му, сякаш също наблюдаваха архитекта.
— Ъхъ. Не, не. Извинете. Аз, просто, ъ-ъ, си мислех на глас. Тогава, да си тръгвам, нали? Толкова много работа има да се върши. Ъхъ. — Направи дълбок поклон.
Не беше стигнал до половината на арката, когато Диос добави:
— Пусков срок — след три месеца. Навреме за Разлива11.
— Какво?
— Разговаряш с 1398-ия монарх — ледено отбеляза Диос.
Птакласп преглътна на сухо.
— Извинете — прошепна. — Исках да кажа „какво“? O, велики царю. Тоест само влаченето на камъните ще отнеме. Ъхъ… — Устните на архитекта потрепваха в опит да направи няколко уточнения и във въображението си ги запрати с пълна сила към втренчения поглед на Диос. — Тсорт не е бил построен за един ден — измърмори той.
— Не смятаме, че сме уточнявали спецификации за тази дейност — натърти Диос.
Пусна една усмивка към Птакласп. В известен смисъл тя беше най-лошото.
— Разбира се, ще платим — добави той.
— Но вие никога не пла… — започна Птакласп и се оклюма.
— Естествено, наказанията за неспазване на срока ще бъдат ужасяващи — поясни Диос. — Обичайната клауза си е в сила.
На Птакласп не му достигна смелост да оспори.
— Разбира се — отвърна напълно разбит. — За мен е чест. Бихте ли ме извинили, Ваши благородия? Остават още няколко часа дневна светлина.
Тепик кимна.
— Благодаря — каза архитектът. — Нека слабините ви да ви служат вярно. Спестявам Ви присъствието си, господарю Диос.
Чуха го как тича надолу по стълбите.
— Ще бъде великолепна. Прекалено големичка, но… великолепна — промълви Диос. Погледна между колоните към ширналия се некропол на отвъдния бряг на Джел.
11
Подобно на много други култури по речните долини, Царството не се занимава с тривиалности като лято, пролет и зима и основава календара си единствено на пулса на Джел — оттук следват и трите сезона Сеитба, Разлив и Мочурлясване. Подходът е логичен, целенасочен и практичен и единствено бръснарските квартети изразяват неодобрение.
Защото се чувстваш доста идиотски, когато си тананикаш „В дните на добрия стар Разлив“, ето защо.