— Великолепна — повтори.
Още веднъж премигна от острата болка в крака си. Ах. Несъмнено ще трябва отново да прекоси реката тази вечер. Глупаво постъпи, като отлагаше дни наред. Немислимо е да не си във форма, за да служиш на царството както подобава…
— Нещо не е наред ли, Диос? — попита Тепик.
— Ваше величество?
— Изглеждаш малко бледичък, струва ми се.
Паника се прокрадна из бръчките по лицето на Диос. Той се стегна.
— Уверявам Ви, Ваше величество, че съм в цветущо здраве. Цветущо, Ваше величество!
— Не мислиш ли, че малко преиграваш, а?
Този път изразът на ужас беше очевиден.
— Какво да преигравам, Ваше величество?
— Все си зает и нещо правиш, Диос. Ставаш пръв сутрин, вечер последен си лягаш. Я малко по-спокойно.
— Съществувам само, за да служа, Ваще величество — отвърна Диос твърдо. — Съществувам само, за да служа.
Тепик го придружи на балкона. Ранното вечерно слънце огряваше с топла светлина планинската верига, сътворена от хората. Виждаше се само централният масив — пирамидите се простираха от делтата чак до втория голям водопад, където Джел чезнеше в планините. А пирамидите заемаха най-добрата земя до реката. Дори и за селскостопанските работници всякакво друго предложение би било кощунство.
Някои от пирамидите бяха малки и направени от недодялани скални блокове, които съумяваха да изглеждат много по-стари от планините, обрамчващи долината откъм същинската пустиня. В края на краищата планините винаги са си били там. Определения като „млади“ и „стари“ не се отнасяха за тях. Но първите пирамиди са били строени от човешки създания, малки торбици с мислеща вода, затворена за кратко в крехки образования от акумулиран калций. Те рязали скалите на парчета, а след това болезнено трудно ги събирали отново, за да получат по-добра форма. Е, стари са си.
През хилядолетието модата се бе променила. По-късните пирамиди бяха гладки и островърхи, покрити с плочки от слюда. Дори и най-стръмната пирамида, размишляваше Тепик, не би получила повече от 1.0 по скалата на който и да е катерач, въпреки че някои от възпоменателните стълбове и храмовете, струпани в основите на пирамидите подобно на влекачи около дредноутите на вечността, биха заслужили известно внимание.
Дредноутите на вечността, замисли се той и се понесе вглъбено през мъглите на времето наред с пътниците от първа класа…
Няколко звезди бяха пуснати да греят рано. Тепик вдигна поглед към тях. Може би някъде другаде също има живот. Може би по звездите. Ако е вярно, че съществуват милиарди вселени, натрупани една връз друга, отделени само на една мисъл разстояние, тогава сигурно и другаде има хора.
Но където и да се намират, колкото и да се опитват, независимо от положените колосални усилия, със сигурност няма да станат толкова ужасяващо тъпи, колкото сме си ние, искам да кажа, че работим по въпроса. Дадена ни е първоначална искрица за старт, но в течение на стотици хиляди години сме реализирали значителен напредък.
Обърна се към Диос, защото чувстваше, че трябва частично да отстрани повредата.
— Усещаш ли как от тях лъха на антика? — започна, за да завърже разговор.
— Извинене, Ваше величество?
— Пирамидите, Диос. Толкова са стари.
Диос хвърли неопределен поглед отвъд реката.
— Така ли? — каза. — Предполагам, че са стари.
— Ти ще получиш ли? — попита Тепик.
— Пирамида ли? — уточни Диос. — Ваше величество, вече си имам пирамида. На един от Вашите предци му достави удоволствие да се погрижи за мен.
— Сигурно това е голяма чест — отбеляза Тепик. Диос благосклонно кимна. Самостоятелните кабини за вечно ползване обикновено се пазят за членовете на царското семейство.
— Тя, разбира се, е съвсем малка. Много скромна. Но ще бъде достатъчна за скромните ми нужди.
— Така ли? — Тепик се прозяваше. — Това е чудесно. А сега, ако не възразяваш, мисля, че ще си легна. Денят беше дълъг.
Диос така се поклони, сякаш беше сглобен с панта в кръста. Тепик отбеляза, че Диос владее поне петдесет различни фино регулирани поклона и всеки един от тях предаваше различни деликатни нюанси на значения. Този приличаше на поклон № 3 „Ваш Покорен Слуга.“
— Освен това денят беше много добър, ако ми позволите така да се изразя, Ваше величество.
Тепик не съумя да намери подходящи думи:
— Така ли мислиш? — попита.
— Ефектите с облаци на залез слънце бяха особено добри.
— Бяха? O. Трябва ли да правя нещо във връзка със залеза?
— Ваше величество обича шегите — каза Диос. — Залезите сами си стават, Ваше величество. Ха-ха.
— Ха-ха — повтори Тепик.
Диос изпука с кокалчетата на ръцете си: