Но това си беше стар сън — присънваше му се почти всяка вечер…
А след това дойде ред на човек, който обстрелваше костенурка със стрели…
После пък му се присъни, че се разхожда из пустинята и намира мъничка пирамидка, висока само няколко сантиметра. Излезе вятър и издуха пясъка настрана, само че този път не вятърът се надигаше, а пирамидата, пясъкът се свличаше надолу по блестящите й страни…
И ставаше все по-грамадна, по-голяма от света, докато накрая пирамидата се извиси толкова огромна, че светът се превърна само в една точица точно в центъра й.
А в центъра на пирамидата се случи нещо много странно.
Пирамидата започна да се смалява, отнасяйки света в себе си, и накрая изчезна…
Разбира се, когато си фараон, падат ти се висша класа неясни сънища.
Зазори се нов ден благодарение на царя, който се беше сгушил на леглото си, подложил сгънатите си дрехи вместо възглавница. Из каменния лабиринт на палата слугите на царството започнаха да се будят.
Лодката на Диос леко се плъзна по водата и се блъсна в пристана. Жрецът слезе от нея и забърза към палата, като прескачаше по три стъпала наведнъж и енергично потриваше ръце при мисълта, че пред него се е проснал нов ден, а всеки час и ритуал с тиктакане заемаше точното си място в плана му. Колко работи имаше да организира, колко потребен си беше…
Главният скулптор и майстор на саркофази сгъна мерките си.
— Добра работа си свършил, Майстор Копърко.
Копърко кимна. Между занаятчиите не се разменяха празни комплименти. Скулпторът го смушка:
— Какъв екип, сме, а? Ти ги мариноваш, а аз ги пакетирам.
Копърко кимна, но доста по-бавничко. Скулпторът погледна надолу към восъчния овал в ръцете си.
— Не мога да кажа обаче, че съм възхитен от смъртната маска.
Ембри, който работеше здравата върху една от покойните котки на царицата на дисекционната маса в ъгъла — вече му беше позволено да свърши сам всичко това — вдигна поглед в ужас.
— Много внимателно я изработих — кисело отрони Копърко.
— Там е цялата работа — отвърна скулпторът.
— Знам — тъжно отрони Копърко. — Носът, нали?
— Брадичката — в по-голяма степен.
— И брадичката.
— Да.
— Да.
В мрачно мълчание погледнаха към восъчния образ на фараона. И фараонът направи същото. „Нищо й няма на брадичката ми.“
— Можеш да й сложиш брада — предложи Копърко. — Една брада би покрила значителна част от нея, какво мислиш?
— Остава носът.
— Можеш да намалиш тук с около три сантиметра. И да направиш нещо със скулите.
— Да.
— Да.
Ембри беше потресен.
— Говорите за лицето на покойния ни цар — намеси се той. — Не можета да направите такова нещо! Във всеки случай хората ще забележат. — Той се поколеба. — Няма ли да забележат?
Двамата занаятчии се спогледаха.
— Ембри — търпеливо започна Копърко — естествено ще забележат. Но нищо няма да кажат. Очакват от нас да, ъ-ъ, подобрим обекта.
— В края на краищата — намеси се ведро скулпторът — нали не си мислиш, че ще вземат да дойдат и да кажат: „Всичко това е погрешно, в действителност лицето му приличаше на кьорава кокошка“?
— Много ви благодаря. Наистина трябва да подчертая колко съм ви признателен.
Фараонът отиде да седне до котката. Изглежда хората проявяват уважение към мъртвите, само когато си мислят, че могат да ги чуят.
— Предполагам — каза чиракът с известна несигурност, — че наистина не беше толкова красив, колкото е на рисунките.
— Ето за това става дума, нали — многозначително подчерта Копърко.
Голямото, честно, пъпчиво лице на Ембри бързо смени изражението си подобно на местност, покрита с кратери, когато над нея се носят облаци. Започна да го озарява идеята, че тази тема спада към въвеждането в древните тайни на занаята.
— Искате да кажете, че художниците променят… — започна той.
Копърко му се намръщи.
— Не говорим за това — прекъсна го.
Ембри се опита да принуди чертите на лицето си да изразят подобаваща сериозност.
— О… Да. Разбирам, учителю.
Скулпторът го потупа по рамото.
— Схватлив младеж си — поощри го. — Досетливко. В края на краищата достатъчно неприятно е да си грозен приживе. Помисли си само колко ужасно би било да си грозен и в отвъдното.
Цар Тепикамон XXVII поклати глава. Все трябва да изглеждаме еднакви приживе, размишляваше той, а сега се стараят да сме неразличими и като мъртъвци. Ама че царство. Сведе поглед надолу и видя душата на споминалата се котка, която се почистваше с близане. Когато беше жив, мразеше тези твари, но точно сега нещото му изглеждаше приемливо за компания. Стимулиращо я потупа по плоската глава. Тя замърка за миг, а след това се опита да съдере плътта на ръката му. Определено доникъде не стигна в това намерение.