Птакласп ІІб лекичко почука камъка с жезъла си.
Въздухът над него затрептя в горещината и сред малко облаче прах блокът лекичко се издигна половин метър над земята, здраво прихванат от съоръженията за акостиране.
Това беше всичко. Тепик очакваше гръм или поне огнен облак. Но работниците вече се бяха скупчили около друг блок, а двама теглеха първия към обекта.
— Много внушително — тъжно обобщи той.
— Наистина, Ваше величество — съгласи се Диос. — А сега трябва да се върнем в палата. Скоро ще дойде време за Церемонията на Третия Час.
— Да, да — сряза го Тепик. — Много добра работа, Птакласп. Продължавайте в същия дух.
Птакласп се поклони като люлка от типа „солпипер“, обвзет всецяло от тревожна възбуда и смут.
— Да, слушам, Ваше величество — изрече и се реши да отвори дума за голямата работа. — Мога ли да покажа последните планове?
— Царят вече е одобрил плановете — намеси се Диос. — И моля за извинение, ако греша, но струва ми се, че строежът вече доста е понапреднал.
— Да, но… — упорстваше Птакласп — …стори ни се, че алеята тук, ето, вижте, точно срещу входа, какво място само, мислехме си за статуя, например за Хат, Лешоглавия Бог на Неканените Гости, на цена, практически…
Диос хвърли поглед на проекта.
— Предполага се, че това са криле, така ли? — попита той.
— Дори не и на цена, дори не и на цена, сега ще ви кажа какво ще направя… — Птакласп продължаваше отчаяно.
— Това нос ли е? — попита Диос.
— По-скоро човка, по-скоро човка — отвърна Птакласп. — Вижте, какво ще кажете за…
— Мисля, че отговорът е „не“ — каза Диос. — Не, наистина не съм съгласен.
С бърз поглед обходи каменоломната, за да открие Тепик, изстена, хвърли скиците в ръцете на строителя и се понесе на бегом към него.
Тепик се беше отправил с бързи крачки надолу по пътеката към чакащите колесници и отнесено наблюдаваше суматохата наоколо. Спря се да погледа как група работници шлифоваха ъгълен камък. Те замръзнаха, когато почувстваха втренчения му поглед, и глуповато впериха очи в него.
— Я да видим — каза Тепик, въпреки че всичките му познания за каменоделството можеха да се инкрустират върху пясъчно зрънце. — Какъв прекрасен скален материал.
Обърна се към най-близкия човек, чиято уста зейна.
— Ти си каменоделец, нали? Сигурно работата ти е много интересна.
Очите на човека щяха да изскочат от орбитите си. Изпусна длетото си.
— Ъ-ък… — отрони той.
На стотина метра от мястото полите на Диос се мятаха около краката му, докато тромаво се носеше по пътеката. Сграбчи краищата им и се втурна в галоп с плясък на сандали.
— Как се казваш? — попита Тепик.
— Аааааргъл — човечецът смутолеви в ужас.
— Е, много добре — похвали го Тепик, хвана несъпротивляващата му се ръка и се здрависа с него.
— Ваше величество! — изрева Диос. — Не!
А каменоделецът се откъсна, стисна китката на дясната си ръка и поведе битка с нея, пищейки…
Тепик се вкопчи в облегалките на трона и впи яростен поглед във върховния жрец.
— Но това е жест, с който се изразява приятелско отношение, нищо повече. Там, откъдето идвам…
— Там, откъдето идвате, Ваше величество, е това място тук! — изтрещя Диос.
— Но, боже господи, да я отрежете? Прекалено жестоко е!
Диос пристъпи напред. Гласът му отново придоби обичайните си мазни като олио тонове.
— Жестоко ли, Ваше величество? Но ще бъде извършено с прецизност и внимание, с упойка, за да се премахне болката. Непременно ще оцелее.
— Но защо?
— Вече Ви обясних, Ваше величество. Не може повече да използва ръката си, без да я оскверни. Той е набожен човек и това му е добре известно. Разбирате ли, Ваше величество, вие сте бог.
— Но ти можеш да ме докоснеш. Слугите също!
— Аз съм жрец, Ваше величество — спокойно обясни Диос. — А слугите имат специално разрешение.
Тепик захапа устната си.
— Това е варварство.
Чертите на Диос не трепнаха.
— Няма да се постъпва така — заяви Тепик. — Аз съм царят. Забранявам да се прави, ясно ли ти е?
Диос се поклони. Тепик разпозна поклон №. 49, „Ужасяващо Презрение“.
— Вашата воля със сигурност ще бъде изпълнена, о, извор на цялата мъдрост. Въпреки, разбира се, факта, че самият човечец може би ще вземе нещата, ако ме извините, в свои ръце.
— Какво искаш да кажеш? — рязко попита Тепик.
— Ваше величество, ако колегите му не бяха го спрели, той сам щеше да го направи. С длето, както разбирам.
Тепик се вторачи в него и си помисли: „Странник съм в земя позната.“