— Но — лелята на Тепик издуха носа си — това е занаят, все пак.
Баща му потупа ръката й.
— Глупости, цвете на пустинята, това поне е професия.
— Каква е разликата? — подсмръкна тя. Старецът въздъхна:
— Парите, както разбирам. За него ще бъде добре да тръгне по света, да си намери приятели, да му поочукат острите ръбове — така ще се намира на работа и ще се предпази да не се забърка в някоя беля.
— Но… убийства по порьчка… толкова е млад и никога не е проявявал и най-малка склонност… — Тя попи очите си. — Това не е от нашия род — добави обвинително. — Онзи твой баджанак…
— Вуйчо Вирт — каза баща му.
— Дето кръстосва света да трепе хората!
— Не мисля, че използват тази дума — противопостави се баща му. — Мисля, че предпочитат думи като приключване или анулиране. Или загробване, както разбирам.
— Загробване?
— Мисля, че е подобно на отгробване, о потоп на водите, само че става преди да те заровят.
— Мисля, че това е ужасно — шумно си пое дъх тя. — Но чух от мадам Нуни, че само едно момче от петнайсет минава на последния изпит. Може би ще е по-добре, ако просто го оставим да се налудува?
Цар Тепикамон XXVII замислено кимна и отиде да помаха сам за сбогом на сина си. Не беше убеден колкото сестра си дали поръчковите убийства са толкова неприятни. Самият той беше отдавна и с неохота в политиката и усещаше, че докато навярно политическото убийство е по-лоша работа от дебата, то със сигурност е по-добра от войната, за която някои хора мислят, че е досущ като убийството, само че е по-шумна. А нямаше никакво съмнение, че младият Вирт винаги разполагаше с много пари и имаше навика да се появява в палата със скъпи дарове, екзотичен слънчев загар и вълнуващи истории за интересните хора, с които се е срещал по чуждите краища, в повечето случаи — съвсем за кратко.
Де да можеше Вирт да е наоколо, за да се посъветва с него. Негово величество също бе чул, че само един студент от петнадесет действително става убиец. Не беше съвсем наясно какво точно се случваше с останалите четиринадесет, но беше твърдо убеден, че ако си слаб ученик в училище за убийци, сигурно ти правят нещо повече от това да хвърлят тебешира по тебе и че вечерята в училищната трапезария има едно допълнително измерение на несигурност.
Но всички бяха съгласни, че школата за наемни убийци предлага най-доброто образование за всестранно развити личности в света. Един квалифициран наемен убиец би следвало да се чувства като у дома си във всяка една компания, а ги учеха и да свирят поне на един инструмент. Всеки загробен от бивш възпитаник на школата на Гилдията може да се отправи към вечния си покой с чувство на удовлетворение, че е бил анулиран от личност с вкус и благоразумие.
И в края на краищата какво може да получи у дома? Царство широко две мили и дълго сто и петдесет мили, което е почти изцяло потопено във вода по време на сезона на заливането и застрашено от всяка страна от по-силните си съседи, които търпят съществуванието му само защото ако го нямаше, щяха непрекъснато да са във война помежду си.
O, Джелибейби3 някога беше велик, когато парвенюта като Тсорт и Ефеб бяха просто шепа номади с кърпи, намотани на главите. Всичко, което остана от онези велики дни е съсипващо скъпия палат, няколко прашни руини в пустинята и — фараонът въздъхна — пирамидите. Винаги пирамидите.
Прадедите му си падаха по пирамидите. Фараонът — не. Пирамидите банкрутираха страната, изцедиха я повече, отколкото реката бе успяла да го направи. Единственото проклятие, което в тези времена можеха да си позволят да изпишат на гробницата, гласеше: „ Я се разкарай!“
Единствените пирамиди, които го караха да се чувства уютно, бяха мъничките пирамидки в дъното на градината — строяха ги всеки път, когато някоя от котките умираше.
Бе дал дума на майката на момчето. Артела много му липсваше. Тогава стана страшен скандал, че си взима жена извън Царството, а някои от чуждоземните й привички сепваха и забавляваха дори и него. Може би заради нея разви тази необичайна неприязън към пирамидите — в Джелибейби това се равняваше на неприязън към дишането. Но бе дал дума, че Тепик ще може да учи извън царството. Тя настояваше за това. „ Хората никога нищо не научават в това място — бе му казала. — Само си спомнят разни неща.“