Може би само мъничко е попрекалил с паракосмическите измерения?
Баща му го шляпна по гърба.
— Браво — повтори той. — Знаеш ли, сякаш сама си се строи!
ІІб изскимтя и се захапа за китката — това си му беше детски навик, към който винаги се връщаше, когато беше нервен. Птакласп не го забеляза, защото точно в този момент един от бригадирите тичаше към основата на наблюдателницата и размахваше церемониалния си петметър.
Птакласп се провеси надолу.
— Какво има? — попита повелително.
— Казах, моля да дойде веднага, о, господарю!
На работната площадка, разположена на около половината от височината на бъдещата пирамида, където се правеше детайлната изработка на вътрешните камери, думата „впечатляващо“ вече не беше подходяща. Повече подхождаше думата „ужасяващо“.
Каменни блокове се трупаха високо в небето над главата ти, изпълняваха гигантски бавен танц, разминаваха се, а водачите им, сякаш управляваха слонове и си крещяха един на друг, подвикваха и на нещастниците контрольори, които стояха долу на пирамидата и се опитваха да надвикат глъчката със своите указания.
Птакласп с големи крачки отиде при група работници, насъбрали се по средата. Тук поне имаше тишина. Мъртвешка тишина.
— Добре, де, добре — започна той. — Какво става… ох.
Птакласп ІІб надзърна над рамото на баща си и завря китката си в устата.
Нещото беше сбръчкано. Беше антично. Очевидно някога е било живо. Въргаляше се на каменната маса с вид на много гнусна сушена синя слива.
— Това си беше обядът ми — съобщи старши мазачът. — Това, по дяволите, си беше обядът ми. Така исках да си изям тази ябълка!
— Но не може вече да е започнало — прошепна ІІб. — Възлите на времевите орбити не може да са се образували вече, тоест… откъде знае, че ще бъде пирамида?
— Опипах го с ръка и е доста неприятно — оплака се мазачът.
— А на всичкото отгоре, това е отрицателен възел — добави ІІб. — Не би трябвало изобщо да го има.
— Още ли е там? — попита Птакласп и добави. — Кажи ми „да“.
— Ако се поставят повече блокове на мястото им, няма да е така — поясни синът му, като бясно се оглеждаше. — Като се промени центърът на масата, нали разбираш, възлите се раздърпват.
Птакласп издърпа младежа настрани.
— Какво точно ми казваш сега? — запита настойчиво в камилски шепот.14
— Трябва да й сложим върха — измърмори ІІб. — Да отсечем с пламък уловеното време. Тогава няма да имаме никакви проблеми…
— Как ще й слагаме върха? Та тя изобще не е завършена още! — възкликна Птакласп. — Какъв си ти бе, къде си ходил, какво си правил? Пирамидите не започват процеса на акумулиране, преди да са завършени. Преди да станат пирамиди, ясно ли е? Енергия на пирамидата, ясно? Кръстена е на пирамидата. Затова така се казва — енергия на пирамидата.
— Трябва да има нещо общо с масата или с нещо друго — архитектът стреляше напосоки — и скоростта на строене. Времето се хваща в текстурата. Искам да кажа, теоретично погледнато, по време на строежа могат да се получат малки възли, но са толкова слаби, че не могат да бъдат установени. Ако застанеш в някой от тях, може би ще поостарееш с няколко часа или ще се подмладиш, или… — взе да ломоти той.
— Помня, когато строяхме гробницата на Кхенет XIV, как художникът на рисунките разправяше, че за някакви си два часа нарисувал Камерата на Царицата, а ние му казахме, че са били три дни, и го глобихме — бавно изрече Птакласп. — Помня, че се вдигна голяма врява в Гилдията.
— Ти току-що ми го разказа — намеси се ІІб.
— Кое?
— Историята за художника. Разказа ми я преди малко.
— Не. Не съм. Не би могъл да ме чуеш — възрази Птакласп.
— Мога да се закълна, че ми я разказа. Както и да е, това е още по-лоша работа от предишната. И сигурно ще се повтори.
— Да очакваме ли още такива случки?
— Да — потвърди ІІб. — Не би трябвало да имаме отрицателни възли, но по всичко личи, че ще се появяват. Бързи течения, обратни течения и дори краткотрайни лупинги. Опасявам се, че можем да очакваме всякакви времеви аномалии. По-добре да отпратим хората.
— Предполагам не можеш да измислиш начин, по който да ги накараме да работят в бързото време, а да им плащаме за бавното? — попита Птакласп. — Е, това е само едно хрумване. Брат ти със сигурност ще го предложи.
— Не! Всички да напуснат! Първо ще докараме блоковете и ще я покрием!
— Добре, де, добре. Просто мислех на глас. Като че си нямаме достатъчно проблеми…
Птакласп отиде с големи крачки при група работници, насъбрали се в центъра. Тука поне цареше тишина. Мъртвешка тишина.
— Добре, де, добре — започна той. — Какво става… ох.