Не знаеше какво е извършила, но съдейки по начина, по който млатеше стражите, можеше да се обзаложи, че е вложила цялото си умение.
Диос се наведе до дупките за уши на маската.
— Името й е Птраци — каза му. — Лична прислужничка на баща Ви. Отказала е да приеме отварата си.
— Каква отвара? — попита Тепик.
— Според обичая мъртвият цар взима със себе си слуги в отвъдния свят, Ваше величество.
Тепик кимна унило. Това беше ревностно пазена привилегия и единственият начин, по който слуга без нито петаче в джоба си можеше да си осигури безсмъртие. Спомни си погребението на своя дядо и сдържаните викове на личните слуги на стареца. Заради това баща му бе изпаднал в депресия дни наред.
— Да, но не е задължително.
— Да, Ваше величество. Не е задължително.
— Татко имаше много слуги.
— Предполагам, че тя му е била любимка, Ваше величество.
— Тогава в какво точно е прегрешила?
Диос въздъхна като човек, който трябва да обяснява разни неща на изключително бавно развиващо се дете.
— Отказала е да приеме отварата, Ваше величество.
— Извинявай. Диос, нали ми каза, че не е задължително?
— Да, Ваше величество. Не е, Ваше величество. Напълно доброволно е. Представлява свободно волеизявление. А тя е отказала, Ваше величество.
— Аха. Една от онези ситуации — отбеляза Тепик.
Джелибейби се основаваше на тях. Ако се опиташ да ги проумееш, можеш да се побъркаш. Ако някой от предците му бе постановил, че нощта е ден, хората щяха и досега да опипват пътя си по светло.
Наведе се.
— Пристъпи напред, млада госпожице.
Тя погледна към Диос.
— Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII…
— Всеки път ли трябва да минаваме през всичко това?
— Да, Ваше величество — Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатило на Пощадата, Високопоставен по Рождение, Никога Неумиращ Цар ти повелява да оповестиш вината си!
Момичето се изтръгна от хватката на стражите и се обърна към Тепик, като се тресеше от ужас.
— Той ми казваше, че не иска да бъде погребван в пирамида — заразказва тя. — Каза, че мисълта за онези милиони тонове камъни над него го карат да сънува кошмари. А аз още не искам да умра!
— Отказваш с радост да приемеш отварата? — запита Диос.
— Да!
— Но, дете мое — започна Диос — тогава царят ще трябва да те усмърти, така или иначе. Несъмнено е по-добре да си отидеш с чест към достойно място в отвъдния свят, нали?
— Не искам да слугувам в отвъдното!
Насъбралите се жреци отрониха стон на ужас. Диос кимна.
— Тогава Гълтачът на Души ще те отведе. Ваше величество, очакваме Вашата присъда.
Тепик осъзна, че се бе втренчил в момичето. В нея откриваше нещо натрапчиво познато, но не можеше точно да разбере какво беше.
— Пуснете я.
— Негово Величие Цар Тепикамон XXVIII, Повелител на Небесата, Колесничар на Фургона на Слънцето, Кормчия на Барката на Слънцето, Пазител на Тайното Познание, Господар на Хоризонта, Пазител на Пътя, Млатило на Пощадата, Високопоставен по Рождение, Никога Неумиращ Цар каза! Утре на разсъмване ще бъдеш хвърлена на крокодилите в реката. Велика е мъдростта на царя!
Птраци се извърна и яростно изгледа Тепик. Той не продума. Не смееше, защото се страхуваше от онова, в което можеха да се превърнат думите му.
Тя тихо излезе, а това беше по-лошо от плач и викове.
— Това е последното дело, Ваше величество — каза Диос.
— Оттеглям се в покоите си — студено оповести Тепик. — Имам много да размишлявам.
— Следователно ще пратя да донесат вечерята Ви. Печено пиле е.
— Мразя пиле.
Диос се усмихна.
— Не, Ваше величество. В сряда царят винаги обича пилета, Ваше величество.
Пирамидите сияеха. Светлината, с която даряваха околността беше странно замъглена, почти сива, но от върха на всяка пирамида към небето на зигзаг струяха пламъци, намерили пролука между камъните.
Лек звук на метал, стържещ по камъка, напълно изстръгна Птраци от разпокъсаната й дрямка. Девойката се изправи много внимателно и пропълзя до прозореца.
За разлика от обикновените, прозорците на затворническите килии са големи и просторни и трябва само да махнеш няколко неудобни железни решетки, за да осигуриш бягството на затворника, този прозорец представляваше една-единствена цепка, не по-широка от двайсетина сантиметра. Седемте хиляди години бяха научили царете, властващи край Джел, че килиите трябва да са проектирани да задържат затворниците вътре в тях. Единственият начин, по който биха могли да минат през такъв процеп беше да станат на парчета.