Но на светлината, която идваше от пирамидата, се видя сянка, а един глас каза:
— Шшшшт.
Тя се залепи за стената и се опита да достигне до процепа.
— Кой си ти?
— Тук съм, за да ти помогна. Уф, по дяволите. На това прозорец ли му викат? Виж, спускам въже.
Покрай рамото й падна дебела копринена връв, цялата на възли. Тя я изучава секунда-две, после изрита обувките си с остри завити връхчета и се изкатери по нея.
Лицето от другия край на цепката беше полускрито от черна качулка и тя само успя да види загриженото му изражение.
— Не се отчайвай — каза лицето.
— Не се отчайвах. Просто се опитвах да подремна.
— O. Извини ме тогава. Просто да си тръгвам и да те оставя, така ли?
— Но на сутринта ще се събудя и тогава ще се отчайвам. На какво си стъпил, демоне?
— Знаеш ли какво е желязна котка?
— Не.
— Е, стъпил съм на две такива котки.
Двамата безмълвно и втренчено се оглеждаха.
— Добре — накрая изрече лицето. — Ще се наложи да заобиколя и да вляза през вратата. Ти стой там.
И изчезна нагоре.
Птраци се плъзна обратно до ледените камъни на пода. Да влезе през вратата! Чудеше се как нещото ще успее да го стори. На хората им се налага първо да отворят вратата.
Сгуши се в най-отдалечения ъгъл на килията, забила поглед в малкото правоъгълно парче дърво.
Изминаха дълги минути. По едно време й се стори, че чува тихо щумолене като от въздишка.
Малко по-късно се чу едва доловимо прищракване на метал, толкова тихичко, сякаш бе почти извън обхвата на човешкото ухо.
Още време се нави на макарата на вечността, преди тишината отвъд килията, причинявана от липсата на звук, да се превърне бавничко в тишина, предизвикана от някой, който не вдига никакъв шум.
Помисли си: то е точно пред вратата.
Последва пауза, през която Тепик смаза резетата и пантите. И когато предприе последния щурм, вратата се отвори с главозамайващо безшумие.
— Ей? — изрече глас в мрака. Птраци се сгуши още повече в ъгъла.
— Виж, тук съм, за да те спася.
Сега на фона на сиянието успя да различи почерната сянка, която пристъпи напред с по-голяма доза несигурност, отколкото се очакваше от един демон.
— Идваш или не идваш? — попита нещото. — Само съм зашеметил стражите, те за нищо не са виновни. Нямаме много време.
— Трябва да бъда хвърлена на крокодилите, когато се съмне — прошепна Птраци. — Самият цар така повели.
— Може да е сбъркал.
Очите на Птраци се разшириха в израз на ужас и недоверие.
— Гълтачът на Души ще ме отнесе! — отрони тя.
— Искаш ли това да стане?
Птраци се поколеба.
— Е, тогава — каза фигурата и пое ръката й, която не се противопостави.
Изведе я от килията и тя едва не падна върху просналото се тяло на един от стражите.
— Кои са тези в другите килии? — попита я, като сочеше редицата врати по коридора.
— Не знам — отвърна Птраци.
— Хайде да разберем, а?
Фигурата доближи някакво канче до резетата и пантите на следващата врата, после я бутна. Сиянието, влизащо през тясното прозорче, освети мъж на средна възраст, седнал с кръстосани крака на пода.
— Тук съм, за да те спася — оповести демонът. Мъжът го изгледа с присвити очи.
— Да ме спасиш? — повтори той.
— Да. Защо си затворен?
Мъжът провеси глава:
— Изрекох богохулства срещу царя.
— Как го направи?
— Изтървах една скала на крака си. Сега ще ми изтръгнат езика.
Тъмната фигура поклати съчувствено глава.
— Някой жрец те е чул, нали? — попита.
— Не. Аз самият му казах. Подобни думи не трябва да ми се разминат безнаказано — добродетелно отсъди мъжът.
Наистина ни бива за тия работи, помисли си Тепик. Животните не биха могли да постъпват така. Трябва да си човешко същество, за да си толкова истински тъп.
— Мисля, че трябва да си поговорим по този въпрос навън — предложи Тепик. — Защо не дойдеш с мен?
Мъжът се дръпна назад и яростно го погледна.
— Искаш от мен да избягам?
— Струва ми се, че това е добра идея, не мислиш ли?
Мъжът се втренчи в очите му, а устните му мърдаха безгласно. И очевидно взе решение.
— Стражи! — изпищя той.
Викът изкънтя в спящия палат. Вероятният му спасител впи в него невярващ поглед.
— Побърканяк — заяви Тепик. — Всички сте побъркани.
Излезе от килията, грабна ръката на Птраци и пое забързано по мрачните коридори. Зад тях затворникът максимално използваше езика си, докато все още си го имаше, за да врещи проклятия.